Читать «Нашите предци» онлайн - страница 27

Прокажените сякаш не ми обръщаха внимание, само от време на време ме подкачаха с намигания и акорди на хармоника, но ми се струваше, че в центъра на този техен парад съм именно аз и те всъщност ме отвеждат в Гъбидол като пленено животно. В селото стените на къщите бяха боядисани в лилаво и на един прозорец полуразпасана жена с лира в ръцете и лилави петна по лицето и гърдите извика:

— Градинарите си идват! — и засвири на лирата.

Други жени се показаха по прозорци и чардаци, раздрънкаха нанизи от звънчета и запяха:

— Добре сте ни се върнали, привет!

Аз се мъчех да се придържам към средата на тясната уличка и до никого да не се допирам, но се озовах на нещо като кръстопът, с прокажени от всички страни, мъже и жени, насядали по праговете на къщите, с прокъсани и избелели ризи, през които им се провиждаха отоците и срамотиите с цветове от глог и съсънка в косите.

Прокажените изнасяха малък концерт и то, както ми се струваше, в моя чест. Едни накланяха цигулките си към мен с пресилени проточвания на лъка, други, щом видеха, че ги поглеждам, квакаха като жаби, трети ми показваха чудновати марионетки, които се вдигаха и спускаха по конец. Точно в този хаос от движения и звуци се състоеше концертът, но имаше и нещо като припев, който всички повтаряха от време на време:

— Пиленце без петънце къпини тръгна да бере… и се нашааари.

— Търся моята дойка — изрекох високо, — старата Себастиана: да знаете къде е?

Избухнаха в смях с неизменния си всезнаещ и лукав вид.

— Себастиана! — извиках. — Себастиана! Къде си?

— Ето, момченце — каза един прокажен, — спокойно, момченце — и посочи една врата.

Вратата се отвори и оттам излезе смугла жена, може би арабка, полугола и татуирана, накичена с опашки от хвърчила, която захвана похотлив танц. Тогава не разбрах какво точно се случи при това — мъже и жени се нахвърлиха едни върху други и започнаха нещо, което след години научих, че сигурно е било оргия.

Аз се свих и притихнах, когато изневиделица добрата стара Себастиана си проби път през тази обсада.

— Мръсници недни — рече. — Имайте свян поне пред невинната душица.

Хвана ме за ръка и ме извлече оттам, а те припяваха:

— Пиленце без петънце къпини тръгна да бере… и се нашааари.

Себастиана беше облечена в теменужени дрехи, с почти монашеска кройка, а по още гладките й страни тук-таме вече бяха избили петна. Бях щастлив, че намерих дойката си, но и отчаян, защото тя ме държеше за ръката и със сигурност вече ме беше заразила с проказа. Казах й това.

— Не бой се — отвърна Себастиана, — татко беше пират, а дядо — отшелник. Познавам свойствата на всички билки, с които се церят както нашенските, така и африканските болести. Докато народът тука се залъгва с риган и слез, аз тайничко си правя такива отвари от пореч и крес, че мене проказата няма да ме хване, додето съм жива.

— А тези белези по лицето ти, дойке? — попитах аз с голямо облекчение, но още не напълно убеден.

— Колофон. За да мислят, че и аз съм прокажена. Заповядай, ще ти сипя една от моите отвари, още пàри. По тези места предпазните мерки никога не са в повече.