Читать «Нашите предци» онлайн - страница 25

— Тежкò ми и горко — казала на родителите си, — този виконт не ме оставя на мира.

Бащата и майката си предали от ръка на ръка телцето на катерицата.

— Обаче — рекъл таткото — е оставил опашката цяла. Може би това е добър знак…

— Току-виж е почнал да се очовечава… — казала майката.

— Той винаги всичко реже на две — рекъл таткото, — но това, което е най-хубаво у катеричката, опашката, го е пощадил…

— Това съобщение може би означава — вметнала майката, — че той ще уважи доброто и хубавото у тебе…

Памела се хванала за главата.

— Не мога да повярвам на ушите си, мамо и тате! Нещо тука не е наред. Да не ви е надумал виконтът?

— Не ни е надумал — казал таткото, — но заповядал да ни предадат, че иска да ни навести и да се погрижи за нашите неволи.

— Татко, ако дойде да те увещава, отхлупи кошерите и пусни пчелите подире му.

— Дъще, може би господарят Медардо е станал по-добър… — казала старата.

— Майко, ако дойде да ви уговаря, завържете го на мравуняка и го оставете там.

Нея нощ хамбарът, в който спяла майката, се подпалил, а кацата, в която спял бащата, се разпаднала. На сутринта двамата старци стояли и съзерцавали поразиите, когато изневиделица се появил виконтът.

— Съжалявам, ако снощи съм ви изплашил — казал, — но не знаех как да започна. Работата е там, че харесвам вашата дъщеря Памела и искам да я отведа при мен в замъка. Затова ви моля официално да ми я поверите. Нейният живот ще се промени, вашият също.

— Ако от нас зависеше, господарю, с удоволствие! — отвърнал старецът. — Ама не знаете какъв характер има мойта щерка! Тя, моля ви се, каза да пусна по вас пчелите от кошерите…

— Не, вие само си представете, господарю… — казала майката. — Тя даже заръча да ви вържем върху мравуняка…

Добре че този ден Памела се прибрала рано. Открила баща си и майка си със запушени усти и завързани — той на един кошер, тя върху мравуняка. И добре че пчелите познавали стареца, а мравките си имали други занимавки, вместо да хапят старицата. Така успяла да спаси и двамата.

— Видяхте ли сега какъв добряк е станал виконтът? — рекла Памела.

Но старците нещо крояли. На идния ден вързали Памела и я заключили вкъщи, при добитъка. Отишли в замъка и казали на виконта, че ако иска дъщеря им, да прати хора да я вземат — били готови да му я дадат.

Само че Памела умеела да говори с животните. С кълване патиците я освободили от въжетата, с рога козите разбили вратата. Памела избягала: взела любимите си коза и патица и заживяла в гората. Подслонила се в една пещера, която знаели само тя и едно дете, което й носело храна и вести.

Това дете бях аз. С Памела в гората животът беше песен. Носех й плодове, сирене и пържена риба, а тя в замяна ми даваше ту чаша мляко от козата, ту някое паче яйце. Когато се къпеше в езерцата и ручеите, аз вардех някой да не я види.

През гората понякога минаваше вуйчо ми. Държеше се на разстояние, макар и от време на време присъствието му да проличаваше по типичните за него злокобни начини. Понякога каменно свлачище се сриваше на косъм от Памела и нейните животинки; друг път дънерът на някой бор, на който тя се облягаше, поддаваше, почти сломен в основата си от брадвени удари; случваше се и някой извор да се окаже замърсен с леш от убити животни.