Читать «Нашите предци» онлайн - страница 28

Бяхме стигнали до дома й, колибка малко встрани от другите, спретната, с пране на простора. Там поприказвахме.

— А Медардо? А Медардо? — разпитваше ме тя и всеки път, като заговорех, ме прекъсваше. — Ах, тоя непрокопсаник! Ах, тоя пакостник! Влюбен! Леле, горкото момиче! А тук, а тук! Никой вънка няма и представа! Да знаеш само колко храна отива зян! Ние си късаме от залъка, за да дадем на Галатео, а тук знаеш ли как се отнасят? И самият Галатео не е цвете за мирисане, аз да ти кажа! Обесник. Но само той да беше! А нощем какви ги вършат! То и денем не е за разправяне! Ами тези жени — чак такива безсрамници не бях виждала! Поне да умееха нещо да закърпят, но тях и за това не ги бива! Разтурени и парцаливи! О, ама аз в очите им го казах… А те, те знаеш ли какво ми отговориха?

Много доволен от посещението си у дойката, на следващия ден отидох да ловя змиорки. Метнах въдицата в едно вирче на планинския поток и додето чаках, съм се унесъл. Не знам колко дълго съм спал, но се събудих от прошумоляване. Отворих очи и съзрях една ръка над главата си, а на ръката — космат червен паяк. Извърнах се и що да видя? Вуйчо в черната си пелерина.

Скочих на крака от уплаха, но в този миг паякът ухапа вуйчо ми и чевръсто изчезна. Вуйчо поднесе ръка към устата си, лекичко смукна раната и рече:

— Ти спеше и видях, че отровният паяк се спуска към врата ти от клона. Протегнах ръка, да му препреча пътя и ето, ухапа ме.

Не повярвах на нито една дума от това, което каза: ако не друго, най-малкото на три пъти вече беше посягал на живота ми по подобен начин. Само дето паякът наистина го ухапа и ръката му се подуваше.

— Ти си моят племенник — каза Медардо.

— Да — отвърнах аз, леко изненадан, защото за първи път показваше, че ме познава.

— Веднага те познах — рече. И добави: — Ех, паяче, една ръка да имам, и ти да ми я отровиш! Но по-добре така — по-добре, че се случи на моята ръка, вместо на врата на детето.

Не помнех вуйчо някога да е говорил по този начин. За миг бях обзет от съмнението, че е искрен и че внезапно е станал добър, но бързо го отпъдих: преструвките и уловките не бяха нищо ново за него. От друга страна, изглеждаше много променен — изражението му вече не беше напрегнато и зло, а меко и печално, може би от страха и болката от ухапването. Имаше нещо и в дрехите — прашни и по-различни от обикновено, — което оставяше такова впечатление: черната му пелерина бе леко прокъсана, с полепнали отстрани сухи листа и бодливи кестенови кожухчета; дори костюмът му не беше от всякогашното черно кадифе, а от излинял и загубил цвета си бархет; кракът му пък не беше мушнат в редовния си висок кожен ботуш, а във вълнен чорап на светлосини и бели ивици.

За да покажа, че не се интересувам от него, отидох да погледна дали някоя змиорка не е клъвнала на въдицата ми. Змиорки нямаше, но нанизан на кукичката открих да блести златен пръстен с диамант. Извадих го и върху камъка видях герба на Тералба.

Виконтът ме следеше с очи и каза: