Читать «Нашите предци» онлайн - страница 26

Вуйчо беше почнал да ходи на лов с арбалет, който успяваше да направлява с единствената си ръка. Но беше станал още по-мрачен и мършав, сякаш нови терзания разяждаха останката от неговото тяло.

Един ден вървяхме с доктор Трелони през полето, когато виконтът изникна насреща ни и за малко да прегази доктора, ала само го събори. Конят спря с копито на гърдите на англичанина, а вуйчо каза:

— Обяснете ми вие, докторе: имам чувството, че липсващият ми крак е изморен от дълго ходене. На какво се дължи това?

Трелони се смути и зафъфли както обикновено, така че виконтът препусна нататък. Но въпросът явно порази доктора, защото той хвана с две ръце главата си и се умисли. Никога не бях виждал у него такъв интерес по въпрос от областта на човешката медицина.

VII

Около Гъбидол растяха ментови туфи и плетове от розмарин и не се разбираше дали са диво поникнали, или са лехи в нечия билкова градина. Аз се навъртах край тях с гърди, пълни със сладникаво ухание, и търсех начин да се добера до старата дойка Себастиана.

Откакто Себастиана изчезна по пътеката към селото на прокажените, аз все по-често взех да се чувствам сирак. Отчаян бях, че не зная какво става с нея, и питах Галатео, покатерен на върха на някое дърво, откъдето крещях, когато той минаваше. Но Галатео недолюбваше децата, понеже те понякога го замеряха с живи гущери от короните на дърветата, та ми даваше подигравателни, неразбираеми отговори с медения си, пронизителен глас. Сега у мен към любопитството около Гъбидол се прибави и нуждата да намеря славната си бавачка, та обикалях безспир сред ароматните храсталаци.

Ето че от мащерката се надигна фигура със светли дрехи и сламена капела на главата, и пое към селото. Оказа се един стар прокажен, а аз исках да го попитам за дойката, така че се приближих точно толкова, колкото да не се налага да викам, и рекох:

— Хей, господин прокажен!

В същия момент, може би разбудена от моите думи, досами мен друга фигура седна и се протегна. Лицето на човека бе цялото на люспи, като суха кора, брадата му — проскубана бяла къделя. Извади от джоба си свирка и изчурулика с нея, сякаш да ме вземе на подбив. Тогава забелязах, че слънчевият следобед е пълен с изтегнати тук и там прокажени, скрити в храстите — полекичка наставаха в светлите си роби и тръгнаха, черни на фона на слънцето, към Гъбидол, всеки понесъл в ръката си по някой музикален или градинарски инструмент, с който вдигаше шум. Аз се дръпнах, за да се отдалеча от брадатия мъж, но за малко да падна върху една прокажена без нос, която се решеше сред вейките на дафиновото дърво, и колкото повече подскачах насам-натам из храсталаците, на толкова повече прокажени попадах и осъзнавах, че единственият ми път за отстъпление е в посока към Гъбидол, чиито сламени покриви, украсени с опашки от хвърчила, бяха вече съвсем наблизо, в подножието на склона.