Читать «Нашите предци» онлайн - страница 29

— Не се чуди. Минавах оттук и видях една змиорка, хваната на въдицата. Така отчаяно се мяташе насам-натам, че ми домъчня и я пуснах. Но като се замислих как съм навредил на рибаря с постъпката си, сметнах, че е редно да го овъзмездя с пръстена, последното ценно нещо, което ми оставаше.

Гледах го със зяпнала уста. А Медардо продължи:

— Още не знаех, че ти си рибарят. После те намерих заспал на тревата, но радостта, че те виждам, бързо отстъпи пред страх от паяка, който се спускаше към теб. Останалото вече знаеш — и при тези думи погледна тъжно бухналата си, поморавяла ръка.

Може би всички тези приказки щяха да се окажат поредица от жестоки лъжи, но аз се размечтах колко хубаво би било вуйчо внезапно да е променил нрава си и колко биха се зарадвали на това Себастиана, Памела и всички, които си патеха от лошотията му.

— Вуйчо — казах на Медардо, — чакай ме тук. Ще изтичам до дойката Себастиана. Тя познава всички билки, ще й поискам някоя срещу ухапване от паяк.

— Дойката Себастиана… — рече виконтът, който се беше изтегнал на земята, с ръка на гърдите. — Как е тя?

Не му вярвах достатъчно, та да издам, че не се е заразила с проказа, затова отговорих:

— Ами, бива. Отивам — и хукнах.

От всичко най-много ми напираше да питам Себастиана какво мисли за това странно явление.

Заварих дойката в нейната колибка. Бях задъхан от тичане и нетърпение, та разказът ми се получи малко объркан, но старицата се развълнува повече от ухапването, отколкото от добрите дела на Медардо.

— Червен паяк, казваш? Да, да, знам каква трева е нужна… На един дървар веднъж ръката му отече до рамото… Добър станал, викаш? Хъм, какво да ти кажа, той винаги си е бил особено момче, човек трябва да знае как да го подхване… Ама къде ми е тая билка? Един компрес е достатъчен. От малък си беше немирник, наш Медардо… Ето я, бях си заделила малко в една кесийка… И от край време така — като се удари, току дойде да реве на дойката си… Дълбоко ли е ухапването?

— Ами левицата му се поду ей така — отвърнах.

— Ха-ха, детенце… — разсмя се дойката. — Левицата… Че де му е на Медардо лявата ръка? В Бохемия някъде я е оставил нея, при турците, дявол ги взел, там му е левицата, заедно с цялата му лява половина…

— Да де — казах, — но все пак… той стоеше така, аз бях от тая страна и ръката му беше отсам… Как е възможно?

— Нима не различаваш вече кое е ляво и кое — дясно? — рече дойката. — Че нали още на пет годинки се научи…

Нищо не разбирах. Себастиана, без съмнение, беше права, но аз помнех всичко наобратно.

— Хайде, бъди добро момче и му занеси тази билка — рече дойката и аз отново хукнах.

Пристигнах запъхтян при потока, но вуйчо вече го нямаше. Огледах навсякъде — беше изчезнал с подутата си, отровена ръка.

Надвечер още обикалях сред маслините. И изведнъж го видях, загърнат в черната си пелерина, изправен върху едно възвишение и облегнат на ствола на едно дърво. Беше с гръб към мен и гледаше към морето. Почувствах, че отново ме обзема страх, и едва-едва, с тъничко гласче, успях да се обадя:

— Вуйчо, ето я тревата за ухапването…