Читать «Нашите предци» онлайн - страница 241

— Охо, ние отдавна ги изгонихме от цяла Курвалдия! Знаете ли, ние дълго време сме се подчинявали… Но сега разбрахме, че може да се живее и без да имаш дългове нито към рицари, нито към графове… Обработваме си земите, издигнахме си работилници, мелници, сами се управляваме, пазим границите си, изобщо така или иначе преживяваме, не можем да се оплачем. Вие сте милостив човек и ние не ще забравим това, което направихте за нас… Можете да останете при нас… но като равен…

— Като равен? Не ме ли искате за граф? Но това е заповед на императора, нима не разбирате? Не е възможно да откажете!

— Ех, все тъй разправят: не е възможно… Изглеждаше невъзможно да се отървем и от рицарите на Граал… А тогава имахме само коси и вили… Ние не желаем никому зло, сеньор, а най-малко на вас… Вие сте ценен човек, имате опит в много работи, които ние не знаем… Ако останете при нас като равен и не вършите насилия, може би пак ще станете пръв между всички ни…

— Торизмондо, уморена съм от толкова митарства — рече Софрония, като повдигна воала си. — Тези хора ми се струват разумни и любезни и градът ми изглежда най-хубав и най-уреден от всички други… Защо да не се споразумеем с тях?

— А свитата ни?

— Всички ще станат граждани на Курвалдия — отвърнаха жителите — и ще получават блага според способностите си.

— Нима трябва да смятам за равен на себе си този оръженосец Гурдулу, който дори не знае дали съществува, или не?

— Той ще се научи… И ние не знаехме, че съществуваме на този свят… Но човек се научава и на това…

XII

Ето че стигнахме до края на моя разказ. Напоследък се бях заловила да пиша здравата, изкривих си врата от писане. Скачах от ред на ред между най-различни народи, морета и континенти. Каква е тази стихия, която ме е обзела, това нетърпение? Може би очаквам нещо. Но какво може да очаква една монахиня, оттеглила се тук именно за да бъде далеч от превратностите на света? Какво друго мога да очаквам аз освен нови страници за изписване и обичайните удари на манастирската камбана?

Ето, чувам тропот на кон, който се изкачва нагоре по стръмния път; спира точно тук, пред вратите на манастира. Рицарят хлопа на вратата. Не мога да го видя от моето прозорче, но чувам гласа му:

— Ей, добри сестри, чувате ли?

Нима това е същият глас или греша? Да, точно той е! Това е гласът на Рамбалдо, който карах толкова дълго да звучи по тези страници! Какво търси тук Рамбалдо?

— Ей, добри сестри, за бога, кажете, има ли в този манастир една рицарка, прочутата Брадаманте?

Ето че търсейки Брадаманте по света, Рамбалдо трябваше да стигне чак дотук.

Чувам гласа на сестрата вратарка, която му отвръща:

— Не, войниче, тук няма рицарки, а само нещастни благочестиви жени, които се молят за опрощение на вашите грехове!

Тичам към прозореца и викам:

— Рамбалдо, тук съм, чакай ме! Знаех, че ще дойдеш! Слизам, идвам с теб!

Свалям набързо монашеското було, пояса и расото, изваждам от раклата туниката си с цвят на топаз, бронята, наколенниците, шлема, шпорите и зеленото наметало.