Читать «Нашите предци» онлайн - страница 240

„Тя ще ме види — мисли си Рамбалдо, обзет от гордост и надежда — и ще разбере всичко, ще разбере, че това е справедливо и хубаво и ще ме обикне за цял живот.“

Брадаманте отваря очи.

— Ах, ти ли си!

Тя се надига и отблъсва Рамбалдо.

— Ти! Ти! — вика побесняла от гняв и от очите и изскачат сълзи. — Ти! Измамнико!

Изправя се, размахва меча си, издига го над Рамбалдо и го удря с плоската част по гърба и по главата. Зашеметен, той вдига ръце, може би иска да се защити или да я прегърне, и едва успява да извика:

— Но кажи, кажи, не беше ли хубаво?… — После пада в несвяст и до ушите му долита само неясният тропот на нейния препускащ кон.

Ако влюбеният, който жадува за непознатия вкус на нечии целувки, е нещастен, то още по- нещастен е оня, който, опитал вкуса им, после бива отблъснат. Рамбалдо продължава да води живот на храбър воин. Там, където е най-ожесточената битка, там си проправя път и неговото копие. Щом види във вихъра на боя да проблесне сред сабите зелена мълния, той тича и вика: „Брадаманте!“, но винаги напразно.

Единственият, на когото би искал да довери мъката си, е вече изчезнал. И като обикаля из биваците, той всеки път трепва, щом забележи някоя броня, изправена по-особено на набедрениците, или пък отсечено движещ се налакътник, защото му напомнят за Аджилулфо. Ами ако рицарят не се е разпаднал, ако е намерил някое друго снаряжение? Рамбалдо се приближава и казва:

— Рицарю, не бих искал да се обиждате, но моля ви, вдигнете забралото на шлема си.

Всеки път той се надява, че ще види празна кухина, но всеки път пред него се появява някакъв нос, щръкнал над два къдрави мустака.

— Извинете — мълви той и отминава.

И друг един търси Аджилулфо: това е Гурдулу, който всеки път, щом види празно гърне, комин или някое буре, се спира и вика:

— Господарю! Заповядайте, господарю!

Седнал на една поляна край пътя, той разговаряше надълго и нашироко с гърлото на едно шише, когато го стресна някакъв глас:

— Кого търсиш вътре, Гурдулу?

Това беше Торизмондо, който, след като отпразнува тържествено сватбата си със Софрония в присъствието на Карл Велики, сега пътуваше с невестата и богатата си свита към Курвалдия, за чийто граф го бе произвел императорът.

— Търся моя господар — отвръща Гурдулу.

— Вътре в шишето?

— Моят господар е такъв, дето не съществува. Значи, както не може да бъде в шишето, така не би могъл да бъде и в някакви доспехи.

— Но твоят господар се разпадна във въздуха!

— Тогава аз съм оръженосец на въздуха?

— Ще станеш мой оръженосец, ако ме последваш!

Стигнаха в Курвалдия. Не можаха да я познаят. На мястото на селата сега бяха изникнали градове с каменни дворци, с мелници и канали.

— Добри хора, аз се върнах, за да остана при вас…

— Да живее! Добре дошъл! Да живееш и ти, и невестата!

— Почакайте! Задръжте радостта си за новината, която ви нося: императорът Карл Велики, пред чието свето име от днес нататък ще се прекланяте, ме възнагради с титлата граф на Курвалдия!

— Аха, Карл Велики… Абе то…

— Не разбирате ли? Сега ще имате граф! Аз пак ще ви защитавам от данъците на рицарите на Граал!