Читать «Нашите предци» онлайн - страница 239

Рамбалдо препуска сам по склона на един хълм. Откъм дола отеква остър глас:

— Ей, ти там горе! Аджилулфо!

Ето че към него сега препуска един рицар. Върху доспехите си носи зелено наметало. Това е Брадаманте, която го преследва.

— Най-сетне те намерих, бели рицарю!

„Брадаманте, аз не съм Аджилулфо! Аз съм Рамбалдо!“ — би искал да й извика веднага, но се сеща, че по-добре ще бъде да й го каже отблизо; затова обръща коня си и тръгва срещу нея.

— Най-сетне ето че ти тичаш към мен, неуловими храбрецо! — възкликва Брадаманте, — О, доживях да видя, че тичаш към мен и ти! Ти, единственият мъж, чиито постъпки не са случайни, внезапни и лекомислени като на глутницата, повлякла се след мен!

При тези думи тя обръща коня си и се опитва да му избяга; но в същото време извръща глава да види дали той ще се хване на играта и ще тръгне след нея.

Рамбалдо гори от нетърпение да й каже: „Нима не забелязваш, че аз пристъпвам неумело, че всеки мой жест издава желанието ми, незадоволството и неспокойството ми? Че желая да бъда само човек, който знае какво иска!“. Той се впуска след нея, за да й каже всичко това, а тя се смее и вика:

— Винаги съм мечтала за този ден!

После я изгубва от погледа си. Стига до една самотна тревиста долинка. Нейният кон е завързан за една черница. Изобщо всичко наоколо напомня за оная долина, където я бе видял за първи път и още не подозираше, че е жена. Рамбалдо слиза от коня. Съзира Брадаманте, легнала върху един обрасъл с мъх наклон. Тя е свалила доспехите си и сега е в къса туника с цвят на топаз. Ето, както е легнала, тя разтваря обятията си за него. Пристегнат в белите доспехи, Рамбалдо пристъпва към нея. Сега е моментът да й каже: „Аз не съм Аджилулфо! Не виждаш ли, че снаряжението, в което си влюбена, се огъва под тежестта на моето младо и силно тяло? Не виждаш ли, че бронята е загубила нечовешкия си блясък и се е превърнала в най-обикновено бойно облекло, изложено на всички удари, че е станала полезно и издръжливо снаряжение?“. Той би искал да й каже тези думи, но вместо това стои там треперещ и пристъпва колебливо към нея. Може би е по-добре да се открие, да свали доспехите си, да й каже, че е Рамбалдо точно сега, когато тя лежи със затворени очи, усмихната като в очакване. Развълнуван, момъкът сваля от гърба си доспехите. Ето, Брадаманте ще отвори сега очи и ще го познае… Но не: тя закрива лицето си с ръка, като че ли не иска да смущава невидимото приближаване на несъществуващия рицар. Рамбалдо се хвърля върху нея.

— О, да, сигурна бях! — възкликва Брадаманте със затворени очи. — Винаги съм била сигурна, че това ще стане! — Тя се притиска до него и тъй, обзети от любовен плам, се сливат в едно. — О, да, о, да, аз бях сигурна!

Но след като и това се свърши, идва време да се погледнат в очите.