Читать «Нашите предци» онлайн - страница 238

Рамбалдо тръгва по тях.

Едва сдържа дъха си. Стига до една поляна. При ствола на висок дъб лежат разпръснати по земята преобърнат шлем с дъгоцветен гребен, бяла броня, набедреници, наръкавници, налакътници — изобщо всички части на снаряжението на Аджилулфо; някои разположени така, като че ли е имал намерение да ги подреди в пирамида, а други — търкулнати в безпорядък. Върху дръжката на меча му виси надпис: „Оставям тези доспехи на рицаря Рамбалдо ди Росилионе“. Отдолу има някаква заврънкулка, прилична на започнат, но недовършен подпис.

— Рицарю! — вика Рамбалдо и се обръща ту към шлема и бронята, ту към дъба или небето. — Рицарю! Вземете доспехите си! Вашето място във войската и сред благородниците на Франция е неоспоримо! — Той се мъчи да сглоби доспехите, да ги изправи на крака и продължава да вика: — Вие съществувате, рицарю, вече никой не може да отрича това! — Не му отвръща никакъв глас. Доспехите не могат да стоят прави, шлемът се търкулва на земята. — Рицарю, толкова време удържахте само със силата на вашата воля, успявахте да вършите всичко като че ли съществувате, защо се предавате изведнъж?

Той не знае вече накъде да се обърне; доспехите са празни, но не както преди; те са вече изпразнени от онова нещо, което се наричаше рицар Аджилулфо и което сега е потънало като капка в морето.

Рамбалдо развързва бронята си, съблича я и надява белите доспехи; налага шлема на Аджилулфо, хваща щита и меча му и скача на коня. Въоръжен така, той се появява пред императора и неговата свита.

— Е, Аджилулфо, върнахте ли се? Всичко е наред, нали?

Но изпод шлема отвръща друг глас;

— Аз не съм Аджилулфо, Ваше Величество! — Забралото се вдига и се показва лицето на Рамбалдо. — От рицаря Гуилдиверни са останали само белите доспехи и тази записка, с която ми предава притежанието им. Сега очаквам с нетърпение да се хвърля в бой!

Тръбите свирят тревога. Сарацински войски са слезли на брега на Бретан. Франкската войска тича да се строява.

— Желанието ти се изпълни! — казва крал Карл на Рамбалдо. — Ето, настъпи час за бой! Бъди достоен за оръжието, което носиш! Макар че имаше труден характер, Аджилулфо знаеше да се сражава.

Франкската войска отстоява на нашествениците, прави пробив в сарацинския фронт и Рамбалдо пръв се хвърля напред. Той е сред неприятелите, удря наляво и надясно, отбранява се и ту връхлита срещу тях, ту го подгонват те. Мнозина мохамедани се гърчат безсилни на земята. Колкото попаднат пред копието му, Рамбалдо ги промушва всичките един след друг. Неприятелските отряди вече се огъват и се струпват около закотвените кораби. Преследвани от франкските войски, разгромени, те се впускат в открито море. Остават само ония, които са облели с мавърска кръв сивата земя на Бретан.

Рамбалдо излиза от битката невредим и победител; но доспехите, белите, непокътнати, безупречно чисти доспехи на Аджилулфо, сега са оплескани с кал, опръскани с вражеска кръв, целите са очукани и изподраскани, частите им са разместени, а гребенът на шлема му — проскубан, шлемът — изкривен, щитът — олющен точно в средата на тайнствения герб. Сега момъкът ги чувства като свои доспехи, доспехите на Рамбалдо ди Росилионе; преминало е вече първото неприятно чувство, което изпита, когато ги надяна; сега те му прилепват като ръкавица.