Читать «Нашите предци» онлайн - страница 237

— Наистина Торизмондо не е мой син, а мой брат или по-точно едноутробен брат — отвръща Софрония. — Кралицата на Шотландия, нашата майка, го роди след една случайна среща, изглежда, със свещения орден на рицарите на Граал, докато кралят, моят баща, воюваше от цяла година. Тъй като кралят бе известил, че ще се връща, това коварно същество (принудена, съм да нарека така нашата майка!) ме изпрати да разхождам братчето си, за да се загубя в гъстата гора. Тя бе подготвила ужасна измама за съпруга си, който се завръщаше внезапно. На него казала, че аз, тринадесетгодишната, съм избягала, за да родя незаконно дете. Възпирана от зле разбраната си почит към родителите, аз не издадох тайната на нашата майка. Живях из пущинаците с невръстния си едноутробен брат, но за мене това бяха свободни и щастливи години в сравнение с тези, които ме очакваха в манастира, където ме изпратиха херцозите на Корнуел. До тази сутрин не познавах никакъв мъж. И ето че първата ми среща с мъж, когато съм вече на тридесет и пет години, се оказва, уви, кръвосмешение…

— Чакайте, да видим спокойно как стоят нещата! — казва Карл Велики примирително. — Кръвосмешение има, но между едноутробни брат и сестра то не е чак от най-тежките…

— Няма кръвосмешение, ваше величество! Радвай се, Софрония! — възкликва Торизмондо с грейнало лице. — Когато издирвах произхода си, научих една тайна, която исках да запазя завинаги: тази, която мислех за моя майка, тоест ти, Софрония, си родена не от кралицата на Шотландия, а си извънбрачна дъщеря на краля и жената на един негов управител. Кралят накарал съпругата си, тоест тази, която току-що разбрах, че е моя майка, да те осинови. На тебе тя е била само мащеха. Сега разбирам защо тя, принудена от краля въпреки волята си да те счита за своя дъщеря, е гледала с нетърпение да се отърве от теб. И сторила това, като прехвърлила върху тебе вината си за плода на своя мимолетен грях, тоест мене. Ти си дъщеря на шотландския крал и на една селянка, а аз — на кралицата и на свещения орден. Значи нямаме никаква кръвна връзка! Свързва ни само любовта, която неотдавна се породи между нас и която, надявам се, ти горещо желаеш да продължим…

— Струва ми се, че всичко отива на добре… — рече Карл Велики, потривайки ръце. — Но трябва веднага да открием нашия добър рицар Аджилулфо и да го уверим, че името и титлата му не са застрашени от нищо…

— Аз ще отида, Ваше Величество! — заявява един рицар, изтичвайки напред.

Това е Рамбалдо. Той навлиза в гората и вика:

— Рицарююю! Рицарю Аджилулфооо! Рицарю Гуилдиверниии! Аджилулфо Емо Бертрандино от рода Гуилдиверни и Алтри от Корбентрац и Сура, рицар на Селимпия Читериоре и Феес! Всичко се оправиии! Върнете се!

Отвръща му само ехото.

Рамбалдо тръгва да броди из горските пътеки, по пропасти и урви: вика, ослушва се и търси някаква следа, някакъв знак. Ето следи от конски копита. На едно място те са по-дълбоки, сякаш животното се е спирало тук. Оттук нататък следите стават по-леки, като че ли конят е бил пуснат да тича сам. Но от същото място се отделят и други следи — стъпки от железни ботуши.