Читать «Нашите предци» онлайн - страница 236

— Търся нещо, което винаги ми е липсвало, и едва сега, като ви видях, зная вече какво е то. Как сте стигнали до този бряг?

— Макар и монахиня, аз бях принудена да стана жена на един последовател на Мохамед. Но сватбата не стана, тъй като бях триста шестдесет и петата му жена и защото се намеси един християнски воин, който ме доведе тук. На връщане станах жертва на корабокрушение, докато на отиване бях жертва на жестоки пирати.

— Разбирам. Сега сама ли сте?

— Спасителят ми отиде в щаба на императора, за да оправи бързо, доколкото разбрах, някакви свои документи.

— Искам да ви взема под защитата на моя меч, но се страхувам, че чувството, което пламна у мене, щом ви видях, ще се превърне в намерения, които вие можете да сметнете за нечестни.

— О, не се стеснявайте! Знаете ли, аз съм преживяла много. Макар че всеки път, щом се достигне до крайния момент, изскача отнякъде моят спасител, все той, все същият.

— И този път пак ли ще дойде?

— Ех, не е сигурно…

— Как се казвате?

— В харема на султана Азира, а в манастира — сестра Палмира.

— Азира, струва ми се, че винаги съм ви обичал… че вече съм загубил ума си по вас…

XI

Карл Велики препускаше към брега на Бретан.

— Сега ще видим, сега ще видим, Аджилулфо Гуилдиверни, успокойте се! Ако това, което ми казвате, е вярно, ако тази жена все още е запазила девствеността си, която е притежавала преди петнадесет години, няма какво да се каже, вие с пълно право сте били произведен за рицар и оня младеж е искал да ни излъже. Но за да се уверя в това, аз накарах да дойде с нас една стара селянка, опитна в женските работи. Е, да, ние воините сме невежи в това отношение…

Старицата, покачена на коня на Гурдулу, току фъфлеше:

— Да, да, Ваше Величество, ще направя всичко каквото трябва, дори и да излязат близначета…. — тя беше глуха и още не бе разбрала за какво става дума.

Най-напред в пещерата влизат с факли двама военачалници от свитата. Те се връщат изумени.

— Сир, девицата лежи в обятията на един млад воин.

После измъкват любовниците пред императора.

— Софрония! Ти! — вика Аджилулфо.

Карл Велики повдига главата на момъка.

— Торизмондо!

Торизмондо скача към Софрония.

— Ти си Софрония? О, майко моя!

— Софрония, познавате ли този момък? — пита императорът.

Жената свежда глава пребледняла.

— Ако той е Торизмондо, значи, е мой син, аз съм го родила — казва тя с едва доловим глас.

Торизмондо скача на седлото.

— Извърших мръсно кръвосмешение! Няма да ме видите повече!

Той пришпорва коня си и се впуска направо към гората. На свой ред и Аджилулфо пришпорва коня си.

— И мене няма да ме видите повече! — заявява той. — Аз вече нямам име! Сбогом! — и навлиза в гората в обратна посока.

Всички остават поразени. Софрония закрива лицето си с ръце.

Отдясно се чува тропот. Торизмондо излиза от гората в бесен кариер.

— Но как може? — вика той. — До преди малко тя беше девица! Как не се сетих веднага? Тя беше девица! Не може да бъде моя майка!

— Ще ни обясните ли това? — пита Карл Велики.