Читать «Нашите предци» онлайн - страница 235

Но Торизмондо бе слязъл от седлото и се впусна да помогне на една майка и да й подаде падналото на земята дете.

— Не! Не ми взимайте цялата реколта! Толкова съм се трудил! — крещеше някакъв старец.

Торизмондо му се притече на помощ.

— Пусни чувала, разбойнико! — извика той и се хвърли върху един рицар, като изтръгна от ръцете му всичко крадено.

— Бог да те благослови! Остани с нас! — рекоха му някои от тези нещастници, които все още се опитваха с вили, ножове и секири да се укрепят зад един зид…

— Наредете се в полукръг! Всички заедно ще връхлетим отгоре им! — извика Торизмондо и застана начело на курвалдското опълчение.

Сега той изкарваше навън от къщите всички рицари. Изведнъж се озова лице с лице със стария рицар и други двама, въоръжени с факли.

— Дръжте го! Той е предател! — изкрещя старецът.

Разрази се голяма схватка. Курвалдците се биеха с ръжени, а жените и децата — с камъни. Внезапно прозвуча рог „Оттегли се!“. На много места рицарите се бяха огънали пред въстаналите курвалдци и сега опразваха селото.

Групата, която бе обкръжила Торизмондо, също отстъпи.

— Хайде, братя! — извика старият рицар. — Да се оставим Граал да ни води където трябва!

— Слава на Граал! — отвърнаха в хор другите и обърнаха конете.

Селяните се трупаха около Торизмондо.

— Да живее! Той ни спаси! И ти си рицар, но си милостив! Най-сетне един милостив рицар! Остани при нас! Кажи ни какво искаш, ще ти го дадем!

— И аз не знам вече… какво искам… — запъваше се Торизмондо.

— И ние не знаехме нищо преди тази битка, не знаехме дори, че сме човешки същества… Но сега ни се струва, че можем… че искаме… че трябва да направим всичко… Дори и да е трудно… — казваха те и тръгваха да оплакват мъртвите си близки.

— Не мога да остана при вас… Аз не знам кой съм… Сбогом… — рече той и препусна с коня.

— Върни се! — викаха му селяните, но Торизмондо вече се отдалечаваше от селото, от гората на Граал, от Курвалдия.

И тръгна отново да скита сред народите. Досега той бе презирал всякакви почести и удоволствия, защото лелееше като единствен свой идеал свещения орден на рицарите на Граал. И сега, след като този идеал бе погребан, накъде можеше да насочи неспокойния си дух?

Хранеше се с диви плодове из горите, с бобена чорбица в манастирите, на които се натъкваше из пътя си, с морски таралежи по скалистите брегове. И точно на брега на Бретан, когато търсеше храна в една пещера, ето че забеляза спяща жена.

Устремът му, който го тласкаше по света — по обраслите с тучна трева земи, брулени от остър вятър, където дните бяха ясни, но без слънце, — сякаш изведнъж се успокои, щом той видя тези дълги черни мигли, надвиснали над закръглените бледи бузи, щом съзря нежното отпуснато тяло, ръката й, поставена върху налятата гръд, меките й разпуснати коси, устните и, бедрата й, палците на краката й, щом усети дъха й.

Когато Софрония отвори очи, той седеше надвесен над нея и я гледаше.

— Нали няма да ми сторите нищо лошо — рече кротко тя. — Какво дирите сред тези пусти скали?