Читать «Нашите предци» онлайн - страница 233

— И не се ли уморяват?

— Полека-лека те достигат до по-висши стадии, при които вече не ги занимават околните трептения, а голямото дихание на небесата. Постепенно те се откъсват съвсем от сетивата си.

— На всички ли се случва?

— На малцина. А напълно само на един от нас — избрания, краля на Граал.

Те бяха стигнали до една широка поляна, където голям брой рицари правеха военни упражнения пред някаква трибуна с балдахин. Под балдахина бе седнал или по-точно се бе свил неподвижно някой, който приличаше по-скоро на мумия, отколкото на човек; тази мумия бе облечена също в униформата на Граала, ала по-разкошно. Очите й бяха отворени, изблещени дори, лицето — сгърчено като сух кестен.

— Жив ли е? — запита момъкът.

— Жив е, но вече е така обладан от любовта на Граал, че не му е необходимо нито да яде, нито да се движи, нито да ходи по нужда и почти не диша. Ни вижда, ни чува. Никой не знае неговите мисли: те безспорно отразяват пътя на далечни планети.

— Защо го карате да присъства на военен парад, щом не вижда?

— Това е част от нашите обреди.

Рицарите се упражняваха в атака при фехтовка. Размахваха отсечено мечовете си с изцъклен поглед и движенията им бяха тежки и ненадейни, сякаш сами те не можеха да предвидят какво ще направят в следващия миг. И все пак всичките им удари бяха безпогрешни.

— Но как могат да се сражават така, те изглеждат полузаспали?

— Граал се е вселил в нас и движи нашите мечове. Любовта му към вселената може да се превърне в ужасна ярост и да ни тласне да промушим с любов враговете. Нашият орден е непобедим на война именно защото се сражаваме без всякакви усилия и подбор и оставяме светия гняв да се излее чрез нашите тела.

— И винаги ли успявате?

— Да, успява всеки, който е загубил напълно човешката си воля и се оставя силата на Граал да направлява и най-малкото му движение.

— И най-малкото движение ли? Нима сега, като вървите, ви движи тая сила?

— Разбира се. — Старецът пристъпваше като сомнамбул. — Не аз движа краката си, а се оставям да бъда движен. Опитай! Всички започват от това.

Торизмондо опита, но, първо, не знаеше как да го направи и, второ, не чувстваше никакво влечение към това. Пред него беше гората, зелена и разлистена, изпълнена с плясък на криле и гласове на птици; той би искал да се втурне в нея, да тича, да търси дивеч, да противопоставя сам себе си, своята сила, своя труд, своята смелост на тази сянка, на тази тайна и странна природа. Но вместо това трябваше да стои там и да се клати като паралитик.

— Остави се да бъдеш обладан — внушаваше му старецът. — Остави се да бъдеш обладан от всичко.

Торизмондо избухна:

— На мене ми харесва аз да обладавам, а не да бъда обладан.

Старецът кръстоса лакти върху лицето си така, че да запуши едновременно и ушите, и очите си.

— Още много трябва да се учиш, момко!

Торизмондо остана в лагера на Граал. Той правеше усилия да се поучи от своите бащи или братя (не знаеше вече как да ги нарича!), да им подражава; мъчеше се да задуши всеки порив на душата, който му се струваше много индивидуален, да се слее в общността чрез безкрайната любов на Граал и напрягаше вниманието си да долови всеки най-малък признак на ония усещания, които довеждаха рицарите до екстаз. Но дните вървяха, а неговото духовно пречистване не напредваше. Това, което се харесваше на рицарите, за него беше досадно — гласовете им, музиката им, готовността им винаги да затреперят. Още по-неприятна му беше продължителната близост с неговите събратя, които ходеха полуголи в бронята и с шлем от злато, показвайки белите си меса; някои бяха позастарели, а други — млади, изнежени, мнителни, ревниви, избухливи. Осланяйки се на измислицата, че Граал ги движи, те се отдаваха на пълна нравствена разпуснатост, а винаги претендираха за непорочност. Мисълта, че са го създали така, с втренчени в празното пространство очи, без да обръщат внимание какво вършат, забравяйки веднага за постъпките си, му беше непоносима.