Читать «Нашите предци» онлайн - страница 231

Когато стигна в далечната страна Курвалдия, той се спря в едно село и поиска от селяните малко извара и черен хляб.

— Бихме ви нахранили на драго сърце, сеньор — рече му един козар. — Ала нали виждате — и аз, и жена ми, и децата ми сме станали кожа и кости. Трябва да даваме големи пожертвувания за рицарите. Тази гора гъмжи от рицари като вас, но те са в друго облекло. Цяла войска са и за прехраната всички са на наш гръб!

— Рицари, които живеят в гората? А как са облечени?

— С бяло наметало и златен шлем, на който има две лебедови крила.

— И те са много благочестиви, нали?

— Ех! За благочестиви — благочестиви са! Дори не си мърсят ръцете с пари, защото нямат пукната пара. Но имат големи изисквания и ние трябва да им се подчиняваме. Сега останахме на сухо, защото е гладна година. Не знам какво ще им дадем, като дойдат следващия път!

Момъкът вече препускаше към гората.

Сред ливадите по спокойните води на един поток бавно плуваше ято лебеди. Торизмондо тръгна по брега след тях. Измежду листака прозвуча акорд: „флин, флин, флин“. Момъкът вървеше напред и звуците ту го следваха, ту се чуваха пред него: „флин, флин, флин“. Когато листакът се разреди, изведнъж се показа човешка фигура. Това беше воин с шлем, украсен с бели крила; той държеше копие и една малка арфа, чиито струни от време на време подръпваше: „флин, флин, флин“. Воинът не каза нито дума, погледът му се плъзгаше над Торизмондо, сякаш не го забелязваше, но изглежда, че го приканваше; когато стволовете и храстите ги разделяха, той му показваше пътя, зовейки го със своята свирня: „флин, флин, флин“. Торизмондо би искал да го заговори, да го разпита, но вървеше след него, смълчан и изплашен.

Излязоха на една поляна. Навсякъде имаше воини в златни брони и дълги бели наметала, въоръжени с копия. Те стояха неподвижни, обърнати в различни посоки, зареяли поглед в безкрая. Един от тях хранеше с царевични зърна бял лебед, но гледаше на друга страна. Свирачът изсвири нов акорд „флин, флин, флин“, тогава друг воин на кон нададе продължителен зов с рог. Когато замлъкна, всичките воини се раздвижиха, пристъпиха по няколко крачки — всеки в своята посока, и отново се спряха.

— Рицари!.. — осмели се да каже Торизмондо. — Извинявайте, може би греша, но не сте ли вие рицарите на Гра…

— Не произнасяй никога това име! — прекъсна го нечий глас зад гърба му. Един беловлас рицар се бе спрял до него. — Не ти ли стига, че си дошъл да смущаваш нашата благочестива вглъбеност?

— О, простете ми! — обърна се към него момъкът. — Аз съм така щастлив, че съм между вас! Знаете ли колко ви търсих?

— Защо?