Читать «Нашите предци» онлайн - страница 232

Желанието му да разкрие веднага своята тайна бе по-силно от страха, че ще извърши светотатство.

— Защото съм ваш син!

Старият рицар стоеше равнодушен. След като помълча малко, той заяви:

— Тук няма нито бащи, нито синове! Всеки, който влиза в свещения орден, изоставя земните си връзки.

Торизмондо се почувства по-скоро разочарован от думите му, отколкото отхвърлен като син. Той дори очакваше, че тези негови целомъдрени бащи ще го отблъснат с презрение; тогава щеше да им отвърне с доказателства, призовавайки гласа на кръвта. Но този спокоен отговор, който не отричаше, че това е възможно, и все пак изключваше всякакви спорове по един основен въпрос, съвсем го обезкуражи.

— Имам само едно желание — да бъда признат за син на този свещен орден — опита се да повтори той, — към който храня безкрайна почит!

— Ако толкова почиташ нашия орден — рече старецът, — не бива да имаш никакво друго желание, освен да бъдеш приет в него.

— Нима това е възможно, кажете ми? — извика Торизмондо, привлечен веднага от новата перспектива.

— Когато станеш достоен!

— Какво трябва да направя?

— Да се очистиш постепенно от всяка страст и да се оставиш да те обладае обичта на Граал.

— О, вие произнасяте името?

— Ние, рицарите, можем, но вие, непосветените — не.

— Но кажете ми, защо тук всички мълчат, а само вие говорите?

— На мен се пада задължението да влизам във връзка с непосветените. Тъй като думите често пъти са нечисти, рицарите предпочитат да се въздържат и да оставят само Граал да говори чрез техните уста.

— Кажете ми, какво трябва да сторя като начало?

— Виждаш ли това кленово листо? Върху него има капка роса. Застани неподвижно и се вгледай в тази капка върху листото, вживей се в нея, забрави всичко светско, докато почувстваш, че си се изгубил съвсем и си обладан от безкрайната сила на Граал.

Останал сам, Торизмондо загледа втренчено капката, гледа я, гледа я, после се замисли за своите грижи; видя един паяк, който се спускаше по листото, загледа паяка, гледа го, гледа го, сетне пак загледа капката и размърда единия си крак, защото бе изтръпнал; уф! — дотегна му. Наоколо му се появяваха и изчезваха в гората множество рицари, които пристъпяха бавно, със зяпнали уста и опулени очи, придружавани от лебеди, чиято перушина погалваха от време на време. Някои от тях внезапно разперваха ръце, изтичваха и надаваха тъжен вик.

Торизмондо не можа да се въздържи и запита стареца, който се бе появил отново край него.

— Какво им става на тия там?

— Екстаз — отвърна старецът, — тоест това е нещо, което ти не ще познаеш, ако си тъй разсеян и любопитен. Тези братя са достигнали най-сетне пълно сливане с всичко.

— А тия? — запита момъкът и посочи рицарите, които вървяха клатейки се, сякаш бяха обзети от сладострастни тръпки, и правеха най-различни гримаси.

— Те още са в среден стадий. Преди да разбере, че е едно цяло със слънцето и звездите, новопосветеният усеща много силно, че в него са проникнали само най-близките около него неща. Това оказва голямо въздействие, особено у по-младите. Шуртенето на потока, шумоленето на листата, подпочвеното поникване на гъбите — всичко това предизвиква у тия наши братя приятно бавно дразнене.