Читать «Нашите предци» онлайн - страница 229

— Човек-омар! Човек-омар! — развикаха се рибарите и хукнаха да се крият между скалите.

— Какъв ти човек-омар — рече Гурдулу. — Това е моят господар! Уморен ли сте, рицарю? Целия път сте изминали пеш!

— Съвсем не съм изморен — отвърна Аджилулфо. — А ти какво правиш тук?

— Търсим бисери за султана — намеси се бившият мохамедански воин. — Всяка вечер той трябва да подарява на различните си жени по един нов бисер.

Султанът имаше триста шестдесет и пет жени и всяка нощ посещаваше по една; значи, всяка жена по веднъж в годината по обичай получаваше от него бисер. Затова всеки ден търговците трябваше да му доставят по един нов бисер. Тъй като тоя ден търговците бяха вече свършили запасите си, те поискаха от рибарите да им уловят на всяка цена един бисер.

— След като умеете да ходите свободно по морското дъно, защо не се присъедините към нас? — каза някогашният воин на Аджилулфо.

— Един рицар никога не участва в начинания, които имат за цел печалба, още повече когато е ръководен от противници на своята вяра. Благодаря ви, невернико, че сте спасили и нахранили моя оръженосец, ала мене малко ме е еня, че тази нощ султанът ви няма да може да подари бисер на триста шестдесет и петата си жена.

— За нас е много важно, защото иначе ще накара да ни бият с камшик — отвърна рибарят. — Тази брачна нощ няма да бъде като другите. Сега е ред на една нова жена, при която султанът отива за пръв път. Тя била купена от някакви пирати още преди една година и е чакала досега да й дойде редът. Неприлично е султанът да й се представи с празни ръце, още повече, че тя е ваша едноверка. Става дума за Софрония Шотландска, от кралски произход, доведена в Мароко като робиня и веднага отделена за харема на нашия повелител.

Аджилулфо не издаде вълнението си.

— Ще ви кажа как да излезете от това затруднение — заяви той. — Нека търговците предложат на султана да отнесе на новата си жена не обичайния бисер, а един подарък, който ще облекчи мъката й по далечната родина: пълно снаряжение на християнски воин.

— Откъде ще го намерим?

— Ето моето! — отвърна Аджилулфо.

В своите покои в харема Софрония очакваше вечерта. Тя гледаше през решетката на островърхия прозорец палмите в градината, фонтаните и цветните лехи. Слънцето клонеше на залез, чуваше се викът на мюзеина, в градината се разтваряха чашките на благоуханните вечерни цветя.

Ето, вече чукат на вратата. Време е! Не, това са евнусите. Носят й подарък от султана. Едни доспехи. Едни съвсем бели доспехи. Какво ли означава това? Като остава сама, Софрония отново отива до прозореца.

Тя живееше в харема почти от една година. Щом я купиха за жена на султана, веднага я настаниха на мястото на една неотдавна изгонена съпруга; редът й трябваше да дойде чак след единадесет месеца. Бездействието в харема й навяваше още по-голяма скука отколкото в манастира.

— Не се плашете, благородна Софрония — рече нечий глас зад гърба й. Тя се обърна. Говореха доспехите. — Аз съм Аджилулфо от рода Гуилдиверни, който и друг път е спасявал вашата неопетнена чест.