Читать «Нашите предци» онлайн - страница 228

— А кажете ми, тази Софрония в манастира благочестив живот ли водеше?

— В сегашните времена има всякакви монахини, ала сестра Палмира беше най-благочестива, най-целомъдрена в цялата епархия.

— Бързо, Гурдулу, да вървим на пристанището и да отплуваме за Мароко.

Всичко това, което сега отбелязвам с вълнообразни линии, е морето, по-точно — океанът. Ето че нарисувах и кораба, с който пътува Аджилулфо, а по-нататък изобразявам един огромен кит с надпис за ориентиране: „Море. Океан“. Тази стрелка показва пътя на кораба. Мога да сложа още една стрелка, която да показва пътя на кита. Стой! Срещат се! Следователно точно на това място в океана ще стане сблъскването на кита с кораба; и тъй като съм нарисувала кита по-голям, то корабът ще пострада.

Сега поставям множество стрелки, кръстосващи се по всички посоки, за да означа, че на това място е станала жестока борба между кита и кораба. Аджилулфо се бие срещу кита като срещу равен и забива копието си в тялото му. Облива го струя отвратителна китова мас, която аз изобразявам с тези дъгообразни раздалечаващи се линии. Гурдулу скача върху кита и забравя за кораба. Китът плясва с опашка и корабът се преобръща. С Аджилулфо, който е в своите железни доспехи, не може да се случи друго, освен да потъне на дъното. Но преди още вълните да го потопят съвсем, той извиква на оръженосеца си:

— Ще се намерим в Мароко! Аз тръгвам пеша.

Наистина, след като потъва много мили надолу, Аджилулфо стъпва върху пясъка на морското дъно и тръгва с бързи крачки. Често среща морски чудовища и се отбранява с меча си. Вие сами знаете кое е най-неприятно за едни доспехи, потънали в морето — ръждата. Но тъй като белите доспехи на рицаря са опръскани от главата до петите с китова мас, сега отгоре им има мазен слой, който ги предпазва,

Сега рисувам в океана една морска костенурка. Гурдулу е нагълтал цяла пинта солена вода, докато разбере, че не морето трябва да бъде в него, а той в морето, и най-сетне се е метнал върху една голяма морска костенурка. Той ту се оставя костенурката да го влачи, ту се мъчи с пляскане и мушкане да я направлява и тъй се приближава до бреговете на Африка. Но тук се заплита в една мрежа на сарацински рибари.

Когато рибарите изтеглят мрежите на борда, виждат сред подскачащите червеноперки един човек със зеленясали дрехи, покрити с водорасли.

— Човек-риба! Човек-риба! — викат те.

— Какъв ти човек-риба! Това е Гуди Юсуф! Гуди Юсуф, познавам го — казва барбата.

Наистина Гуди Юсуф беше едно от имената, с които наричаха Гурдулу около мохамеданските кухни, когато преминаваше, без да забележи, бойните линии и се озоваваше в лагерите на султана. Барбата бе служил в мавърската войска на испанска земя. Познавайки Гурдулу като човек със здраво тяло и послушна душа, той го взе при себе си, за да го направи ловец на бисери.

Една вечер рибарите и Гурдулу седяха на камъните край мароканския бряг и отваряха една по една наловените миди; изведнъж от водата изплува гребен на шлем, после шлем, броня и накрая всички доспехи, които тръгнаха бавно към брега.