Читать «Нашите предци» онлайн - страница 227

Колко по-трудно ми е да отбележа върху тази хартия пътя на Брадаманте или на Рамбалдо, или на мрачния Торизмондо! Върху равната повърхност трябва да се появи една лека следа, каквато се получава, ако се драска отдолу листът с карфица — тази следа трябва да носи отпечатъка и заряда на основния състав на света. В това е може би смисълът, красотата и мъката, истинското стълкновение и движение.

Но как бих могла да продължавам тази история, ако мачкам така белите листове, ако дълбая в тях долини и пропасти, ако правя гънки и драскотини, разчитайки сред всичко това пътешествията на рицарите? Не е ли по-добре да си помогна в разказа, като нарисувам една карта, на която да поставя любимата Франция, гордия Бретан, канала към Англия, изпълнен с черни вълни, а там горе високата Шотландия, тук долу пък стръмните Пиренеи и Испания, още в ръцете на неверниците, и Африка — родината на змиите. После със стрелки, кръстчета и числа бих могла да означа пътя на тоя или оня герой. Ето че вече мога да прекарам бързо една линия с няколко извивки и да стоваря Аджилулфо на английския бряг, да го насоча към манастира, където преди петнадесет години се е оттеглила Софрония.

Той пристига, но манастирът е вече куп развалини.

— Много късно идвате, благородни рицарю — казва един старец, — нашите долини още отекват от виковете на тези нещастници. Сарацински пирати слязоха на брега, ограбиха неотдавна манастира, отведоха всички монахини и запалиха крепостта.

— Отведоха ли ги? Къде?

— В Мароко, да ги продават като робини, сеньор.

— Между тия сестри имаше ли една Софрония, която в мирския живот бе дъщеря на шотландския крал?

— Аха, искате да кажете, сестра Палмира! Дали беше и тя? Първо нея вдигнаха на рамо тия похитители! Макар че не беше вече млада, все още си я биваше. Спомням си я като сега как крещеше, горката, когато тези мръсни мутри я влачеха.

— Вие присъствахте ли на опустошението?

— Разбира се, ние от селото, както знаете, винаги идваме насам.

— И не се ли притекохте на помощ?

— На кого? Ех, сеньор, какво искате, всичко стана изведнъж… пък ние нямаме нито водачи, нито опит… Решихме, че като не можем да помогнем, по-добре да си стоим настрана.