Читать «Нашите предци» онлайн - страница 226

— Как може, мили мои, та аз ви чувах какво правите!..

— Кой го знае, горкия, аз не си спомням!..

— Нито пък аз! А може би ти?

— Как аз? Господарке, разкажете ни за него, за рицаря! Как се държа Аджилулфо?

— Ех, Аджилулфо!

IX

Аз, която пиша тази книга, като проследявам нечетливите ръкописи на една стара хроника, едва сега си давам сметка, че съм изписала много, много страници, а съм още в началото на цялата история; сега започва истинското развитие на събитията, тоест изпълнените с приключения пътешествия на Аджилулфо и неговия оръженосец, за да открият доказателство за целомъдрието на Софрония, които се преплитат с пътешествията на преследващата го Брадаманте, преследвана от влюбения Рамбалдо, и пътешествията на Торизмондо, който търси рицарите на Светия Граал. Но тази нишка на сюжета, вместо да се плъзга бързо между пръстите ми, ето че се отпуска, сплита се и като си помисля само още колко маршрути, препятствия, преследвания, заблуждения, дуели и турнири трябва да описвам, чувствам, че се обърквам. Моята работа на манастирска писарка, моето усърдно покаяние, при което трябва да търся подходящи думи и да обмислям истинската същност на нещата, дотолкова са ме променили, че това, което простолюдието — пък и аз самата — досега сме смятали за най-забавно, тоест заплетените приключения, представляващи същността на всеки рицарски роман, сега ми се струват излишно украшение, грозен орнамент, най-неприятната част от дневното ми задание.

Бих искала да препускам по страниците, да разказвам бързо, да изпълвам всяка страница с истории за битки и дуели, които биха стигнали за цяла поема, но щом се спра да препрочитам, забелязвам, че перото ми не е оставило никакъв знак върху листа и страниците са празни.

За да опиша всичко, както искам, трябва тази бяла страница да е осеяна с червеникави скали, да се разстелят на нея ситен пясък и камънак, да обрасте с бодлива хвойнова растителност. По средата, където се вие неутъпкана пътека, ще накарам да мине Аджилулфо, изправен на седлото, готов за бой. Но освен скалиста местност тази страница същевременно трябва да представлява и свъсено небе, което да е надвиснало толкова ниско, че да остава място само колкото да прелети черно ято грачещи врани. С перото си трябва да гравирам така леко и ситно листа, че да означа на полянката и следите на една пепелянка, скрита в тревата, а през хвойновия пущинак да премине заек, който сега излиза на открито, спира се, души наоколо с късите си мустачки и бързо изчезва.

По гладката страница всичко се движи незабележимо, без нищо да се променя по повърхността й, както впрочем това става и по набръчканата земна кора, където всичко се движи и нищо не се променя, защото съществува само безкрайно пространство от една и съща материя, подобно на листа, върху който пиша; пространство, което се свива, сгъстява се в различни форми, състояния и цветове, но все пак може да се изобрази с всичките си планини, гори и хълмове върху гладка като черупка на костенурка повърхност. Понякога тази жива природа от космати, пернати и влечуги като че ли се движи или пък съотношенията между различните форми, разпределени по това пространство от еднаква материя, се променят, а всъщност нищо дори не се помества. Може да се каже, че единствен, който се движи тук, е Аджилулфо; но не неговият кон, неговите доспехи, а онази самотна, нетърпелива, загрижена за себе си същност, която пътува на коня вътре в доспехите. Наоколо му от клоните падат пиниеви шишарки, потоците се провират между камъните, рибките плуват в потоците, гъсениците гризат листата, костенурките влачат коравия си корем по земята, но това е само една илюзия за движение, едно непрекъснато обръщане и преобръщане като водата на вълните. И в тази вълна се обръща и преобръща Гурдулу — пленник на играта на нещата, замесен в едно и също тесто заедно с пиниите, рибите, гъсениците, камъните и листата, — истински струпей върху кората на света.