Читать «Нашите предци» онлайн - страница 197

В същия миг Изоар се набучи направо на едно християнско копие, сякаш шумът на счупените очила беше за него знак, че загива.

— Сега очите ви и без очила ще гледат хуриите в рая — рече очиларят и пришпори коня си.

Трупът на халифа увисна от седлото, краката му останаха оплетени в стремената; конят го повлече и го дотътри пред Рамбалдо.

Вълнението, че вижда Изоар мъртъв, противоречивите мисли, които напираха у него — от една страна, тържеството, че най-сетне е отмъстил за баща си, от друга — съмнението дали като е строшил очилата на халифа и по този начин е докарал смъртта му, отмъщението може да се сметне за изпълнено както трябва и накрая чувството за празнота, защото изведнъж се оказва лишен от целта, която го бе довела дотук — всичко това у Рамбалдо трая само за миг. После той почувства необикновено облекчение, че се отърва от тази мъчителна мисъл и че може да препуска в боя, да се оглежда свободно навсякъде, да се сражава, сякаш има крилца на краката.

Вглъбен дотогава само в мисълта да убие халифа, той не бе обърнал никакво внимание на реда на битката и дори не мислеше, че там има някакъв ред. Всичко му изглеждаше ново и непознато и като че ли едва сега го обземаше възбуда и ужас. Полето бе покрито с мъртъвци. Рухнали в доспехите си, те лежаха в безпорядък според това как се бяха струпали набедрениците, налакътниците или другите им железни предпазители и тук-там стърчаха нагоре ръце или крака. Някъде тежките брони се бяха открехнали и от тях бяха потекли вътрешности, сякаш доспехите бяха изпълнени не от цели тела, а от напъхани как да е черва, които още при първия удар преливаха навън. Тази кървава гледка развълнува силно Рамбалдо: нима можеше да забрави, че топлата човешка кръв е давала живот и сила на всички тези черупки? На всички освен на една. Или безплътната същност на рицаря в бели доспехи сега се бе разпростряла над цялото поле като самата смърт?

Той пришпори коня си. В този момент изгаряше от желание да се срещне с живи същества, били те приятели или врагове. Намираше се в някаква пуста и безлюдна долинка. Наоколо му нямаше никого освен мъртвите и мухите, които бръмчаха над труповете. Сражението бе затихнало или пък се разразяваше на съвсем друга страна на фронта. Рамбалдо яздеше, взирайки се внимателно напред. Ето, дочу се конски тропот и по билото на едно възвишение се появи воин на кон. Това е сарацин! Оглежда се бързо, дръпва юздите и побягва. Рамбалдо пришпорва коня си и се впуща след него. Сега и той достига до възвишението и гледа как сарацинът препуска надолу, като ту се появява, ту изчезва сред лещака. Конят на Рамбалдо е като стрела, изглежда, че е чакал само това. Момъкът е доволен — най-после, макар и пристегнат в бездушни и студени черупки, конят си е кон и човекът — човек. Сарацинът свива надясно. Защо? Сега Рамбалдо е сигурен, че ще го настигне. Ала ето че от храстите вдясно изскача друг сарацин и прегражда пътя на оня. Двамата неверници се обръщат и тръгват срещу него — това е засада! Рамбалдо се впуща с вдигнат меч и крещи: