Читать «Нашите предци» онлайн - страница 196

Веднага довтаса един от ония нехранимайковци.

— Казва да му дадеш път.

— Не, ще го сграбча за гушата!

Преводачът преведе, а оня отвърна.

— Той казва, че трябва да мине напред по служба, иначе ще се обърка планът на сражението…

— Ще го пусна, ако ми каже къде се намира халиф Изоар!

Сарацинът посочи към едно възвишение и извика нещо. Преводачът каза:

— Там, на онова хълмче вляво!

Рамбалдо се обърна и препусна.

Халифът, цял натруфен в зелено, оглеждаше хоризонта.

— Преводач!

— Тук съм!

— Кажи му, че аз съм синът на маркиз Росилионе и идвам да отмъстя за баща си.

Преводачът преведе. Халифът вдигна ръка със сбрани пръсти.

— А той кой е?

— Кой е моят баща ли? Това ще бъде последната ти обида!

Рамбалдо извади меча си. Халифът направи същото. Той умееше да се дуелира добре. Рамбалдо вече се намираше в лошо положение, когато изведнъж връхлетя задъхан оня сарацин с бледото лице и изкрещя нещо.

— Спрете, сеньор! — преведе бързо преводачът. — Извинете, но бях се объркал: халифът Изоар е на хълма вдясно! Този е халиф Абдул!

— Благодаря ви! Вие сте честен човек! — рече Рамбалдо, отмести коня си, поздрави с меча си халиф Абдул и се впусна в галоп към другия хълм.

— Какво? — запита халиф Изоар, когато му известиха, че Рамбалдо е син на маркиза.

Трябваше да му го повторят няколко пъти, като крещяха на ухото му. Най-сетне той кимна с глава и вдигна меча си. Рамбалдо се хвърли срещу него. Но когато вече бяха кръстосали мечове, обзе го съмнение, че и този не е Изоар, и поривът му отслабна. Той се мъчеше да нанася удари с цялата си душа, но колкото повече удряше, толкова по-несигурен беше за самоличността на своя неприятел. Тази несигурност беше едва ли не съдбоносна за него. Тъкмо когато мавърът го атакуваше все по-отблизо, край тях се разрази голяма схватка. В центъра на боя беше един мохамедански военачалник, който изведнъж нададе вик.

При този вик противникът на Рамбалдо вдигна щит, сякаш искаше примирие, и отговори нещо.

— Какво каза? — запита Рамбалдо преводача.

— Той каза: „Да, халиф Изоар, веднага ще ти донеса очилата!“.

— Ах, значи пак не е той!

— Аз съм пазител на очилата на халиф Изоар — обясни неприятелят. — Очилата, уред още непознат на вас, християните, това са лещи, които оправят зрението. Тъй като Изоар е късоглед, принуден е да ги носи и в битките. Но те са от стъкло и при всяко сблъскване му се чупи по един чифт. Аз съм назначен да му доставям нови. Затова моля ви да прекратим дуела с вас, иначе халифът, както е със слабо зрение, зле ще си изпати.

— Ах, сега пък очилар! — изрева Рамбалдо и не знаеше дали да го промуши от гняв, или да се втурне срещу истинския Изоар. Ала що за храброст би било да се биеш срещу ослепял неприятел?

— Трябва да ме пуснете да мина, сеньор — продължи очиларят, — защото в плана за сражението е установено Изоар да се поддържа в добро здраве, а щом не вижда, той е загубен! — Той размахваше очилата и викаше нататък: — Ето, халифе, очилата идват сега!

— Не! — изкрещя Рамбалдо, замахна срещу стъклата и ги строши на парчета.