Читать «Нашите предци» онлайн - страница 196
Итало Калвино
Веднага довтаса един от ония нехранимайковци.
— Казва да му дадеш път.
— Не, ще го сграбча за гушата!
Преводачът преведе, а оня отвърна.
— Той казва, че трябва да мине напред по служба, иначе ще се обърка планът на сражението…
— Ще го пусна, ако ми каже къде се намира халиф Изоар!
Сарацинът посочи към едно възвишение и извика нещо. Преводачът каза:
— Там, на онова хълмче вляво!
Рамбалдо се обърна и препусна.
Халифът, цял натруфен в зелено, оглеждаше хоризонта.
— Преводач!
— Тук съм!
— Кажи му, че аз съм синът на маркиз Росилионе и идвам да отмъстя за баща си.
Преводачът преведе. Халифът вдигна ръка със сбрани пръсти.
— А той кой е?
— Кой е моят баща ли? Това ще бъде последната ти обида!
Рамбалдо извади меча си. Халифът направи същото. Той умееше да се дуелира добре. Рамбалдо вече се намираше в лошо положение, когато изведнъж връхлетя задъхан оня сарацин с бледото лице и изкрещя нещо.
— Спрете, сеньор! — преведе бързо преводачът. — Извинете, но бях се объркал: халифът Изоар е на хълма вдясно! Този е халиф Абдул!
— Благодаря ви! Вие сте честен човек! — рече Рамбалдо, отмести коня си, поздрави с меча си халиф Абдул и се впусна в галоп към другия хълм.
— Какво? — запита халиф Изоар, когато му известиха, че Рамбалдо е син на маркиза.
Трябваше да му го повторят няколко пъти, като крещяха на ухото му. Най-сетне той кимна с глава и вдигна меча си. Рамбалдо се хвърли срещу него. Но когато вече бяха кръстосали мечове, обзе го съмнение, че и този не е Изоар, и поривът му отслабна. Той се мъчеше да нанася удари с цялата си душа, но колкото повече удряше, толкова по-несигурен беше за самоличността на своя неприятел. Тази несигурност беше едва ли не съдбоносна за него. Тъкмо когато мавърът го атакуваше все по-отблизо, край тях се разрази голяма схватка. В центъра на боя беше един мохамедански военачалник, който изведнъж нададе вик.
При този вик противникът на Рамбалдо вдигна щит, сякаш искаше примирие, и отговори нещо.
— Какво каза? — запита Рамбалдо преводача.
— Той каза: „Да, халиф Изоар, веднага ще ти донеса очилата!“.
— Ах, значи пак не е той!
— Аз съм пазител на очилата на халиф Изоар — обясни неприятелят. — Очилата, уред още непознат на вас, християните, това са лещи, които оправят зрението. Тъй като Изоар е късоглед, принуден е да ги носи и в битките. Но те са от стъкло и при всяко сблъскване му се чупи по един чифт. Аз съм назначен да му доставям нови. Затова моля ви да прекратим дуела с вас, иначе халифът, както е със слабо зрение, зле ще си изпати.
— Ах, сега пък очилар! — изрева Рамбалдо и не знаеше дали да го промуши от гняв, или да се втурне срещу истинския Изоар. Ала що за храброст би било да се биеш срещу ослепял неприятел?
— Трябва да ме пуснете да мина, сеньор — продължи очиларят, — защото в плана за сражението е установено Изоар да се поддържа в добро здраве, а щом не вижда, той е загубен! — Той размахваше очилата и викаше нататък: — Ето, халифе, очилата идват сега!
— Не! — изкрещя Рамбалдо, замахна срещу стъклата и ги строши на парчета.