Читать «Нашите предци» онлайн - страница 199

Признателността към неизвестния рицар, притекъл му се на помощ, мълчаливата близост, породила се помежду им по време на сражението, гневът от неговата неочаквана неучтивост, любопитството към тази тайна, настървението му, което, едва заглъхнало с победата, сега търсеше нови цели — всичко това бушуваше у Рамбалдо; ето че той пришпори коня си след зеления воин и извика:

— Ще ми платиш за обидата, който и да си ти!

Пришпорва, пришпорва, ала конят не се помръдва. Дръпва го за юздата, а муцуната му клюмва. Разтърсва седлото: конят се клатушка, като че ли е от дърво. Тогава слиза, повдига железния намордник и вижда изцъклените му очи — умрял. Един удар на сарацински меч, проникнал между железните люспи на покривалото, го бе улучил право в сърцето. Ако не бяха железните обвивки, които опасваха краката и хълбоците му и го държаха изправен, отдавна щеше да грохне на земята; а сега стоеше като вкоренен на едно място.

Мъката по този смел боен кон, умрял прав, след като му бе служил вярно досега, за момент сподави яростта на Рамбалдо; той обви с ръце шията на неподвижния като статуя кон и го целуна по хладната муцуна. После се сепна, изтри сълзите си и се впусна да бяга.

Но къде можеше да иде? Озова се по някакви несигурни пътеки край гористия бряг на един поток, където вече нямаше следи от битката. Стъпките на непознатия воин се губеха. Рамбалдо продължи да върви наслуки и вече се бе примирил, че оня му избяга, ала все пак си мислеше: „Ще го намеря, ако ще да е и накрай света!“.

Сега, след напрегнатата сутрин, повече го измъчваше жажда. Като се спускаше към коритото на потока, дочу, че се размърдаха клони: на една полянка някакъв кон си хрупкаше трева — отпуснатият му ремък бе завързан за един лешников храст, а тялото му бе освободено от по-тежките части на покривалото, натъркаляни край него. Нямаше съмнение — това беше конят на непознатия воин и конникът сигурно беше наблизо! Рамбалдо се втурна да го търси сред тръстиките.

Стигна до потока и провря глава между листака — воинът беше там. Главата и гръдният му кош все още се криеха в бронята и шлема като у ракообразно; набедрениците, наколенниците и всичко останало беше свалено, изобщо от пояса надолу той беше гол и подскачаше бос от камък на камък сред потока.

Рамбалдо не вярваше на очите си. Голите форми бяха женски — гладък корем, покрит със златисти косъмчета, две заоблени розови полукълба и изтеглени дълги крака на момиче. Женската половина се завъртя (сега ракообразната половина имаше още по-нечовешки и безизразен вид), потърси удобно място, разкрачи се над едно ручейче, присви малко коленете си, подпря на тях ръцете си в железните налакътници, изпъна главата си напред, а тялото назад и спокойно и гордо започна да прави „пиш“. Жената имаше хармонични задни форми, нежен мъх и издаваше приятен шум. Тутакси Рамбалдо разбра, че е влюбен.

Младата войничка нагази в потока, клекна още по-ниско над водата, изми се, потръпвайки леко, после се изправи и почна да подскача с босите си розови крачета. Едва тогава забеляза, че Рамбалдо я следи откъм тръстиките.