Читать «Нашите предци» онлайн - страница 195

— Мръсно лайно!

— Гад! Подлец! Мръсник! Чифутин! Копеле!

— Лайно!

Двете страни мълчаливо се бяха споразумели да не убиват преводачите. Впрочем те бягаха бързо и можете да си представите, че щом като в тази бъркотия не беше лесно да се убие един тежко въоръжен воин, възседнал едрия си брониран кон, който едва местеше краката си, какво остава пък за тия скокльовци. Но както знаете, войната си е война и от време на време някой от тях оставяше костите си на бойното поле. И заради това, че знаеха да кажат „копеле“ на няколко езика и все пак рискуваха живота си, те трябваше да имат някаква печалба. По бойните полета, ако си чевръст в ръцете, можеш да направиш добра уборка, особено пък ако пристигнеш навреме, преди да се е спуснал големият рояк на пехотата, която, дето мине, граби и влачи.

При събирането на плячка ниските пехотинци имат преимущество, но тъкмо когато са се натоварили, конниците ги изненадват с някой и друг удар и задигат плячката. Като казвам плячка, не става дума за това, което е смъкнато от гърба на убитите, защото да съблечеш мъртвец е работа, изискваща особена сръчност, а имам предвид и всичко онова, което е разпиляно. Понеже според тогавашните обичаи воините отивали на бой, натоварени с безброй амуниции, надянати една връз друга, още при първото сблъскване по земята се разпилявали в безпорядък най-различни вещи. И кой ще ти мисли тогава за сражението? Борбата се водела за вещите; а вечер, като се върнели в лагера, си ги обменяли и търгували с тях. Обменяли, обменяли и все едни и същи вещи минавали от лагер в лагер, от полк в полк; пък и какво ли друго може да бъде войната освен прехвърляне от ръка на ръка на все по-износени и повредени вещи.

С Рамбалдо всичко стана не така, както му бяха казали. Той се впусна с копието напред, треперещ от вълнение при срещата на двете войски. Колкото за срещане срещнаха се; ала като че ли всичко беше така пресметнато, че всеки конник да успее да премине помежду двама неприятели, без дори да се докоснат. За известно време двете редици продължиха да тичат всяка в своята посока, давайки си взаимно гръб, после се обърнаха и се помъчиха да се сражават, но устремът им вече бе изчезнал. Как да намери халиф Изоар в тази бъркотия! Рамбалдо удари щита си о щита на един сарацин, сух като чироз. Изглежда, че никой от двамата не искаше да стори път на другия; блъскаха се с щитовете, а през това време конете им ровеха с копита в земята.

Сарацинът, пребледнял като платно, каза нещо.

— Преводач! — извика Рамбалдо. — Какво казва този?