Читать «Нашите предци» онлайн - страница 198

— Подлеци!

Единият сарацин, с черен двурог шлем като стършел, се хвърля отгоре му. Момъкът отбива, напада и удря с меча си по щита му, ала конят отскача встрани; сега първият сарацин го е притиснал отблизо и Рамбалдо трябва непрекъснато да върти щита, меча и коня си, като го пришпорва в хълбоците.

— Подлеци! — реве той вече наистина разярен в ожесточената схватка и същевременно чувства как силите му отпадат, как мъчителна слабост го пронизва чак до кръвта и костите. Може би Рамбалдо ще загине тъкмо сега, когато е сигурен, че светът съществува, без да знае дали е по-тъжно да умреш млад или стар.

Двамата сарацини налитаха отгоре му. Той отстъпваше и стискаше дръжката на меча си, сякаш бе залепнала за ръката му — изпусне ли я, загубен е! Внезапно се чу конски тропот. При този шум двамата неприятели се отдръпнаха от него като по такт от барабан. Те отстъпваха назад, отбранявайки се с щитовете. Рамбалдо се обърна — зад него стоеше конник в християнско въоръжение и широкополо зелено наметало върху бронята. На шлема му се развяваха дълги зелени пера. Като завъртя бързо лекото си копие, той отблъсна сарацините.

Сега Рамбалдо и непознатият конник стоят един до друг. Конникът продължава да размахва копието си. Единият от неприятелите се опитва да го нападне и да изтръгне копието от ръката му. Но в същия миг конникът окачва копието на куката на бронята си и хваща късия си меч. Впуска се срещу неверника и започват да се дуелират. Рамбалдо, като вижда с каква лекота непознатият помощник върти меча си, забравя почти всичко и се спира да гледа. Но това трае само миг, той се хвърля срещу другия неприятел и му нанася с щита си удар след удар.

И тъй продължава да се бие, подпомогнат от зеления. След всяка нова безплодна атака неприятелите се отдръпват назад и тогава рицарите се нахвърлят срещу тях, като единият ce бие с врага на другия и обратно; сменят се бързо и ги объркват съвсем с ловкостта си. Много по-лесно е да се сражаваш рамо до рамо с някой другар отколкото сам, това те окуражава и успокоява, а чувството, че пред теб стои неприятел, а до теб приятел, те въодушевява.

За насърчение Рамбалдо често подвиква на конника, но оня мълчи. Момъкът разбира, че в боя трябва да пестиш дъха си, и също млъква, ала му е малко неприятно, загдето не чува гласа на другаря си.

Схватката става още по-напрегната. Ето че зеленият воин избутва от седлото своя сарацин; оня бяга в храсталака. Вторият сарацин се нахвърля върху Рамбалдо, но строшава меча си; от страх да не го хванат в плен той обръща коня си и също бяга.

— Благодаря ти, братко, ти спаси живота ми! — казва Рамбалдо на своя помагач, като открива лицето си и му протяга ръка. — Името ми е Рамбалдо от рода на маркизите Росилионе, бакалавър.

Зеленият конник не отговаря, нито казва името си, нито стисва протегнатата десница на Рамбалдо, нито открива лицето си. Момъкът поруменява.

— Защо не ми отвръщаш?

Оня обръща коня си и полита в галоп.

— Рицарю, макар че ти дължа живота си, смятам това за смъртна обида! — вика Рамбалдо, но зеленият конник е вече далече.