Читать «Нашите предци» онлайн - страница 193

Аз, която разказвам тази история, се наричам сестра Теодора, монахиня от Ордена Свети Коломбано. Пиша в манастира, черпейки сведения от стари писания, от разговори, които съм дочула в приемната на манастира, и от думите на случайни свидетели. Ние, монахините, нямаме много възможности да разговаряме с воини; следователно това, което не зная, мъча се да си го представя, иначе как бих могла да разказвам? И не всичко от тази история ми е ясно. Моля ви да бъдете снизходителни, защото, макар и от благороднически произход, ние сме селски момичета, живели откъснати от света в зареяните замъци, а после в манастирите; освен религиозни задължения — тридневни и деветдневни бдения, кърска работа — вършитба, гроздобери, — бичуване на слуги, кръвосмешения, палежи, бесилки, нашествия на войски, грабежи, изнасилвания и чумни епидемии не сме видели нищо друго. Какво може да знае за света една сиротна монахиня? И тъй, продължавам с усилие тази история, която се залових да разказвам за свое покаяние. Сега Бог знае дали ще съумея да ви опиша битката аз, която, пази боже, винаги съм била далече от войните и не съм видяла друго освен четири-пет големи битки, станали в равнината под нашия замък, които наблюдавахме като деца през зъберите на кулите сред казаните с вряща смола; а колко убити останаха незарити! И на следващото лято, като играехме на полето, намирахме труповете им да гният под облаци от стършели… Та, казвам, от битки аз нищо не разбирам.

Пък и Рамбалдо също не разбираше от война; макар че през своя кратък живот той не бе мислил за друго, тази битка беше първото му бойно кръщение. Възседнал коня в строя, той очакваше сигнала за атака, но като че ли сега това не го вълнуваше. Беше натоварен със сума неща: везана желязна ризница с качулка, броня чак до гърлото и нараменници, железен пояс, шлем с врабча човка, през който едва успяваше да надзърне навън, и широкополо наметало връз цялото това снаряжение; държеше щит, по-голям от самия него, и копие, с което при всяко завъртане, без да ще, удряше някого от другарите си по главата; конят под него не можеше да се види — толкова голямо беше желязното му покривало, че го скриваше целия.