Читать «Нашите предци» онлайн - страница 191

— Свали си шапката, говедо! Не виждаш ли, че си пред краля!

Лицето на Гурдулу се озари; това лице беше широко, пламнало — в него се примесваха франкски и мавърски черти, върху мургавата му кожа личаха червени петна и ситни лунички, очите му бяха воднистосини, кръвясали, носът — сплескан, а устата — голяма, с дебели подпухнали бърни, косите — руси и къдрави, брадата — остра и прошарена. В косите му се бяха вплели кестенови бодили и овесени класове.

Той започна да говори много бързо, като правеше поклони доземи. Благородните рицари, които досега го бяха чували да издава само животински звуци, останаха смаяни. Той бързаше, предъвкваше думите си, оплиташе се, в някои моменти, без да се спира, преминаваше от един диалект на друг, дори от един език на друг, ту християнски, ту мавърски. Между неразбираемите думи и нелепостите, които говореше, речта му имаше горе-долу следното значение:

— Навеждам се до земята, падам на крака пред вашите колене, считам се августейши слуга на Ваше Величество, заповядайте ми и аз ще се подчиня! — Той размаха една лъжица, която бе завързана на пояса му. — И когато Ваше Величество казва „Заповядвам, нареждам и искам“ и размахва скиптъра си така, както правя аз — гледайте! — и вика, както викам аз: „Заповядвааам, нареждааам и искааам!“, вие всички, мръсни поданици, трябва да ми се подчинявате, иначе ще накарам да ви набучат на кол и тебе първи, ей, ти там, с брадата, стари вдетинен глупако!

— Да му отсека ли веднага главата, сир? — запита Орландо и вече изваждаше меча си.

— Прося милост за него, Ваше Величество! — извика градинарят. — Това беше една от обичайните му грешки: докато говореше на краля, той се обърка и вече не можеше да си спомни дали той е кралят или онзи, на когото говори.

От димящите баки се разнасяше мирис на готвено.

— Дайте му едно канче чорба! — заповяда милостиво Карл Велики.

С гримаси, поклони и неразбираеми думи Гурдулу се оттегли да хапне под едно дърво.

— Сега пък какво прави? — запита кралят.

Гурдулу се мъчеше да пъхне главата си в канчето, поставено на земята, сякаш искаше цял да влезе вътре. Добрият градинар отиде при него и го хвана за рамото.

— Кога най-сетне ще разбереш, Мартинцул, че ти трябва да изядеш чорбата, а не чорбата — тебе! Не помниш ли? Трябва да я сипваш с лъжицата в устата си…

Гурдулу започна жадно да излива в устата си лъжица след лъжица. Той размахваше лъжицата така буйно, че от време на време сбъркваше целта. В дървото, до чийто ствол бе седнал, зееше една хралупа точно до главата му. Гурдулу започна да хвърля с лъжицата чорба в хралупата на дървото.

— Това не е твоята уста, а устата на дървото!

Аджилулфо още отначало следеше внимателно и в същото време тревожно движенията на това туловище, търкалящо се доволно сред съществуващите предмети като жребец, който иска да си почеше гърба; сега почувства, че му се завива свят.

— Рицарю Аджилулфо! — рече Карл Велики. — Знаете ли какво ще ви кажа? Предавам ви този човек за оръженосец! А? Хубава идея, нали?