Читать «Нашите предци» онлайн - страница 190

— Омобо? Но нали се казва Гурдулу?

— Ние го наричаме Омобо.

— Пък това момиче…

— А, тя не е от моето село, може би в нейното село го наричат така.

— А той от кое село е?

— От никое, обикаля…

Конницата минаваше покрай една овощна градина с круши. Плодовете бяха узрели. Воините набождаха круши на копията си, пъхваха ги в човката на шлемовете, а после плюеха семките. И изведнъж сред редиците от крушови дървета гледат — кого мислите? Гурдулу-Омобо. Застанал с вдигнати и извити като клони ръце, а в устата му, в шепите, в дрипите, върху главата му — навсякъде круши.

— Виж го ти, прави се на круша! — весело извика Карл Велики.

— Сега ще го тръсна! — рече Орландо и го ритна силно.

Гурдулу пусна всичките круши, които се изтърколиха по наклонената поляна, и щом ги видя да се търкалят, не можа да се въздържи: започна и той да се търкаля по ливадите като круша, докато най-сетне изчезна от погледа на рицарите.

— Простете му, Ваше Величество! — рече един стар градинар. — Понякога Мартинцул не може да разбере, че мястото му не е сред неодушевените растения и плодове, а сред преданите поданици на Ваше Величество.

— Но какво все му щуква на този луд, когото вие наричате Мартинцул? — запита снизходително нашият император. — Струва ми се, че той не знае дори какво има в кратуната си!

— Отгде да знаем ние, Ваше Величество? — Старият градинар говореше със скромната мъдрост на човек, който много е препатил. — Може би не бива да го наричаме луд: той е само човек, който съществува, без да подозира това.

— И таз добра! Ето ти един поданик, който съществува, а не знае това, пък оня мой рицар знае, че съществува, а всъщност го няма. Отлична двойка, няма що!

Карл Велики вече се бе уморил да седи на седлото. Подпомогнат от слугите си, той слезе задъхан и недоволно измърмори:

— Горката Франция!

Щом императорът стъпи на земята, всички воини се спряха като по даден сигнал и започнаха да подготвят бивака. Извадиха веднага баките, за да получат дажбата си.

— Доведете ми го тук този, как се казваше!.. Гургур… — заповяда кралят.

— Името му е според селата, през които минава — рече мъдрият градинар, — и според войските, след които тръгва — на християните или на неверниците. Наричат го Гурдулу или Гуди Юсуф, или Бен Ва Юсуф, или Бен Станбул, или пък Пестанцул, Бертинцул, Мартинбон или Омобо, или Омобестия, или дори Бруто дел Валоне, или Джан Пачасо, или Пиер Пачуго. Може в някоя затънтена мандра да го наричат и с друго, съвсем различно име. Забелязал съм, че навсякъде имената му се менят и според годишните времена. Може да се каже, че имената валят върху му, без да се задържат за дълго. За него е все едно как ще се нарича. Викате него, а той мисли, че викате някоя коза. Казвате „сирене“ или „порой“, а той отвръща: „Тук съм“.

Двама рицари — Сансонето и Дудоне — идваха насам и влачеха по земята Гурдулу като чувал. Изправиха го с ритници пред Карл Велики.