Читать «Нашите предци» онлайн - страница 189

— Ей, ти, така ли трябва да се покланяш пред императора? — викнаха му рицарите, които винаги бяха готови да се заяждат.

Човекът не се обърна, но патиците, изплашени от тия гласове, запляскаха с криле и хвръкнаха вкупом. Мъжът се задържа за малко, преди да се изправи, вдигна глава да ги погледне как хвъркат, после разтвори ръце, подскочи и тъй, подскачайки и пляскайки с ръце, от чиито мишници висяха парцали, със смях и радостни викове „Па!.. Па!“ се опита да последва ятото.

Наблизо имаше блато. Патиците долетяха до водата, прибраха криле и леко заплуваха една след друга. Човекът се хвърли по корем в блатото, вдигна големи пръски, замаха безредно ръце и крака, опита се да извика отново: „Па! Па!“, ала този път крясъкът му се превърна в бълбукане, защото той вече потъваше към дъното; после изведнъж се показа, помъчи се да плува, но пак изчезна.

— Кой е този, пазач на патиците ли е? — запитаха воините едно селско момиче, което се появи пред тях с тръстикова пръчка в ръка.

— Не, аз паса патиците, мои са, той няма нищо общо с тях. Това е Гурдулу… — отвърна селянчето.

— А какво прави при твоите патици?

— Нищо, от време на време го прихващат, щом ги види, обърква се и си мисли, че е той…

— Мисли си, че е патица?

— Мисли, че патиците — това е той. Да знаете какъв е Гурдулу: много не му мисли…

— А сега къде отиде?

Рицарите се приближиха към блатото. Гурдулу не се виждаше. След като преплуваха огледалната повърхност на водата, патиците отново се заклатиха по тревата. Откъм папратите покрай блатото се чуваше жабешки хор. Изведнъж човекът подаде глава от водата, сякаш едва сега се сети, че трябва да диша. Огледа се смаян, учуден отгде е тая ивица папрат, която се отразява във водата на една педя от носа му. Върху всяко папратово листо се мъдреше по една зелена, лъскава животинка, която го гледаше и с все сила крякаше: „Ква! Ква! Ква!“.

— Ква! Ква! Ква! — отвърна Гурдулу доволен и щом той изкряка, жабите заскачаха от папратите във водата и обратно.

Продължавайки да вика: „Ква! Ква!“, Гурдулу изскочи на брега, мокър и кален от главата до петите. После приклекна като жаба и изкряка така силно „Ква!“, че политна през тръстиките и тревите и цопна отново в блатото.

— Няма ли да се удави? — запитаха рицарите един рибар.

— Ех, понякога Омобо се забравя, загубва се… Но до давене не стига… Лошо е само като попадне в мрежата с рибите… Един ден, когато се захванал и той да лови риба, му се беше случило такова нещо… Хвърлил мрежата във водата и гледа една риба аха-аха да се хване. И той дотолкова се сметнал за риба, че сам се пъхнал в мрежата… Знаете ли какъв е Омобо…