Читать «Нашите предци» онлайн - страница 188

— Простете ми — рече Рамбалдо, — може би това е от умората. Цяла нощ не съм мигнал и сега се чувствам разнебитен. Да можех да подремна поне малко… Но вече съмна. А вие как издържате, нали също не сте спали?

— Аз ще бъда разнебитен, ако задремя само за миг — рече тихо Аджилулфо, — не ще мога да се опомня. Дори ще изчезна завинаги. Затова прекарвам всеки миг от деня и нощта съвсем буден.

— Сигурно е лошо…

— He — отвърна Аджилулфо; гласът му отново бе станал сух и твърд.

— И никога ли не сваляте доспехите от гърба си?

— Аз нямам ни гръб, ни снага — промълви той пак с тих глас. — Да свалям или да надявам, за мене е безсмислено.

Рамбалдо бе вдигнал глава и гледаше празните дупки на забралото, сякаш търсеше в този мрак искрата на нечий поглед.

— Но как така?

— А как иначе?

Желязната ръка на белите доспехи все още беше върху косите на момъка. Рамбалдо я чувстваше върху главата си като някакъв предмет, който не може да му предаде никаква топлота и човешка близост, била тя утешителна или досадна; но въпреки това усещаше как някакво несломимо упорство преминава и у него.

III

Карл Велики яздеше начело на франкските войски. Те маршируваха напред към боевата линия, но вървяха спокойно, не бързаха. Около императора се трупаха рицарите, които възпираха с юздите буйните си коне; при тази стегната езда сребристите им щитове се повдигаха и снемаха като хриле на риба. Цялата войска сега приличаше на дълга люспеста риба — на змиорка.

Селяни, овчари и бюргери се стичаха покрай пътя да гледат.

— Това е кралят, това е Карл! — казваха те и се покланяха доземи, разпознавайки го по-скоро по брадата, отколкото по малко известната им корона. После веднага се изправяха, за да разпознаят другите воини. — Ето Орландо! Не, този е Уливиери! — Те все бъркаха, ала това нямаше значение, защото така или иначе там бяха всички и винаги можеха да се закълнат, че са видели оня, когото търсят.

Аджилулфо яздеше в строя, но от време на време избързваше малко напред, спираше се да дочака другарите си и се обръщаше да провери дали войската се движи вкупом, или пък вдигаше глава към слънцето, сякаш пресмяташе по мястото му на небосвода колко е часът. Беше неспокоен. Единствен той от всички мислеше за реда на похода, за отделните етапи, за местата, където трябваше да стигнат, преди да падне нощ. Другите рицари не бързаха — ех, да, поход към боевата линия, но бавно или бързо — все едно, все там ще стигнат; и под предлог, че императорът е стар и уморен, те бяха готови да спрат пред всяка кръчма, за да пият. По пътя не забелязваха нищо друго освен надписите на кръчмите и задниците на крепостните жени, колкото да пуснат по някоя и друга неприлична шега; за всичко останало те бяха слепи, сякаш пътуваха затворени в сандък.

Само Карл Велики проявяваше любопитство към това, което виждаше наоколо.

— Я, патици, патици! — възкликна той.

По ливадите край пътя се движеше цяло ято. Сред тия патици имаше някакъв човек, ала не можеше да се разбере какво точно върши: вървеше приклекнал, отметнал ръце назад, повдигаше ходилата си също като ципестоногите и изпънал шия, току крякаше: „Па… па… па…“. Патиците не му обръщаха внимание, като че ли го вземаха за свой. И наистина не можеше да се забележи особена разлика между патиците и този човек, защото дрехите на гърба му имаха тъмен землист цвят — изглежда, че на много места бяха закърпени с парчета от чувал; тук-там се виждаха и сивозеленикави петна, подобни на техните пера, висяха най-разноцветни кръпки и парцали, също като пъстрите ивици по перушината на тия пернати.