Читать «Нашите предци» онлайн - страница 187

Съзря го седнал на земята под една пиния да нарежда падналите шишарки във форма на равнобедрен триъгълник. По това време на зората Аджилулфо винаги чувстваше нужда да се залови с някакви упражнения за точност: да брои предмети, да ги нарежда в геометрични фигури, да решава математически задачи. Това е времето, когато предметите губят оная призрачност, която им придава нощната тъма, и полека-лека придобиват отново своите цветове, но същевременно сякаш преминават през някакво неясно сияние, чиято светлина едва ги докосва и озарява; през тези часове човек е по-малко уверен в съществуването на света. На Аджилулфо винаги бе нужно да усети нещата като яка стена пред себе си, срещу която трябва да напряга волята си; само по този начин той можеше да поддържа у себе си едно сигурно самосъзнание. Но когато предметният свят около него чезнеше в несигурна мъглявина, тогава и той чувстваше как потъва в тази мека полусянка и не можеше да изтръгне от своето празно пространство никаква определена мисъл или решение, никакво волево усилие. В такива мигове той сякаш се разболяваше, загубваше напълно усет за себе си и му бяха нужни върховни усилия, за да не се разпадне. Тогава се залавяше да брои листа, шишарки, камъни, копия — всичко, каквото му попаднеше. Или пък започваше да ги подрежда в редици, в квадрати или пирамиди. Тези занимания за точност му помагаха да разсее лошото самочувствие, неспокойството и унинието, да преглътне неудовлетвореността си и да възвърне присъщите си разсъдливост и спокойствие.

В такова състояние го завари Рамбалдо, докато с бързи и съсредоточени движения той подреждаше пиниевите шишарки в триъгълник, а после в квадрати, издигнати по бедрата на триъгълника, и търпеливо пресмяташе колко са шишарките от квадратите при катетите и колко от квадрата при хипотенузата.

Рамбалдо разбираше, че тук всичко се движи според определени ритуали, условности, формули; но какво се криеше под тях, какво имаше под тях? При мисълта, че се намира извън всички тези правила на играта, го обземаше неопределен страх… Нима и неговото желание да отмъсти за баща си, и неговият неудържим порив да се сражава, да се зачисли във войската на Карл Велики не беше също един ритуал, за да не стигне до абсурдните прояви на рицаря Аджилулфо, който подрежда шишарки? Смутен и потиснат от тези неочаквано възникнали въпроси, младият Рамбалдо се тръшна на земята и зарида.

Изведнъж почувства, че нещо се докосва до косите му — една ръка, една желязна, но лека ръка. Аджилулфо бе коленичил до него.

— Какво ти е, момко? Защо плачеш?

Смущението, отчаянието или гневът на другите човешки същества предизвикваха у Аджилулфо съвършено успокоение и увереност. Той разбираше, че е недосегаем за трепетите и вълненията на съществуващите хора, и това го караше да се държи покровителствено и с превъзходство.