Читать «Нашите предци» онлайн - страница 186

— Значи, във войската на Карл Велики можеш да бъдеш рицар с име и титли, при това храбър воин и изпълнителен офицер, без да има нужда да съществуваш!

— Тихо! Никой не ти е казал, че във войската на Карл Велики може… и така нататък. Ние само казахме, че в нашия полк има един такъв и такъв рицар. Това е всичко. Дали трябва да съществуваш, или не — не е наша работа. Разбра ли?

Рамбалдо се отправи към шатрата на Главния трибунал за надзор върху дуелите, отмъщенията и опетнената чест. Но броните и пернатите шлемове не можеха вече да го излъжат: той знаеше, че в тия доспехи зад масите се крият сбръчкани и жалки човечета. И все пак трябваше да благодари, че в доспехите има хора!

— И тъй, ти искаш да отмъстиш за баща си, маркиз Росилионе, с чин генерал! Да видим! Ето: да се отмъсти за един генерал, процедурата изисква да се убият трима майори. Ще ти набележим трима слабаци и работата е наред.

— Може би не се изразих правилно. Аз трябва да убия халиф Изоар. Той лично е повалил моя славен баща!

— Да, да, разбрахме, но да не мислиш, че е проста работа да претрепеш един халиф… Тогава искаш ли четирима капитани? Още сутринта ще ти осигурим четирима капитани неверници. Трябва да знаеш, че четирима капитани се дават за един армейски генерал, а баща ти беше само бригаден генерал.

— Аз ще търся Изоар и ще му разпоря корема! Него, само него!

— Ти ще свършиш в ареста, а не на бойното поле, бъди сигурен! Помисли малко, преди да говориш! Щом ти казваме, че не бива да се закачаш с Изоар, сигурно си има причина… Ами ако например нашият император е започнал някакви преговори с Изоар…

Но в това време един от служителите, който дотогава седеше, забил глава в книжата, скочи зарадван:

— Всичко е наред! Всичко е наред! Няма нужда да правиш нищо! Какво ти отмъщение, няма нужда от отмъщение! Оня ден Уливиери отмъсти за двамата си чичовци, защото мислеше, че са загинали в битката. А те се напили и останали под една маса! Значи, имаме две отмъщения в повече. Добре сме я объркали! Но сега всичко се оправя: едно отмъщение за чичо се отчита като половин отмъщение за баща. Следователно имаме предварително изпълнено едно цяло отмъщение за баща.

— О, татко мой! — развилня се Рамбалдо.

— Какво те прихваща?

Тръбата за ставане бе свирила. При първите лъчи на слънцето лагерът вече гъмжеше от въоръжени. Рамбалдо би искал да се смеси с тълпата, която полека-лека се подреждаше в отряди и роти, но му се струваше, че тоя звън на желязо е по-скоро бръмчене на насекоми, шумолене на изсъхнали какавиди. Мнозина воини бяха вече затворени до кръста в броните и шлемовете си и изпод стоманените им пояси се подаваха обутите в гащи и чорапи крака, защото набедрениците и наколенниците те поставяха едва когато се качат на седлото. Под този стоманен торс краката им изглеждаха още по-тънки, като крачета на скакалци; така както извиваха кръглите си слепи глави, докато разговаряха, и държаха присвити ръцете си в железните стави, съвсем приличаха на скакалци или на мравки; цялата им суетня наподобяваше някакво объркано пъплене на насекоми. Сред това гъмжило очите на Рамбалдо търсеха нещо — белите доспехи на Аджилулфо, когото желаеше да срещне отново може би защото само неговото появяване би направило по-реални останалите воини или защото най-солидният външен вид, който бе срещал, беше именно този на несъществуващия рицар.