Читать «Нашите предци» онлайн - страница 177

Положението му се влоши. Качихме легло на дървото, успяхме да го закрепим и той на драго сърце си легна. Обзе ни донякъде угризение, че не се бяхме сетили преди. Трябва да признаем — брат ми никога не се отказваше от удобствата; макар домът му да беше сред дърветата, винаги се бе старал да живее колкото може по-добре. Тогава побързахме да му осигурим и други удобства: рогозки, за да го пазят от течение, балдахин, мангал. Пооправи се малко и му занесохме кресло, разположихме го между два клона и той прекарваше дните си там, завит в своето одеяло.

Една сутрин не го видяхме нито в леглото, нито в креслото. Уплашени, вдигнахме поглед нагоре. Беше се качил на върха на дървото и бе възседнал най-високия клон. Облечен бе само с риза.

— Какво правиш там горе?

Не отговори. Беше почти напълно скован, сякаш седеше там като по чудо. Приготвихме едно голямо платнище, от онези, с които събират маслини, и двадесетина души го държахме опнато долу, защото очаквахме, че ще падне.

Междувременно се качи лекарят. Изкачването беше трудно. Наложи се да вържем две стълби една за друга. Слезе и каза:

— Да идва свещеник.

Предварително бяхме решили да опитаме да пратим един свещеник на име дон Перикле, негов приятел, заклел се в Конституцията по времето на французите, член на масонската ложа, когато това бе все още разрешено на свещенослужителите, и едва наскоро, след много митарства, върнал се отново към задълженията си в енорията. Потегли с одеждите и дарохранителницата, а след него и църковният прислужник. Постоя малко горе. Изглежда, че си казаха нещо, после слезе.

— Той взе ли причастие, дон Перикле?

— Не, не, но казва, че за него всичко е наред.

Не успяхме да измъкнем нито дума повече.

Мъжете, които държаха платнището, се бяха уморили. Козимо стоеше горе и не мърдаше. Надигна се вятър, югозападен вятър, короната на дървото започна да се клати, ние бяхме готови. И точно тогава в небето се появи един монголфиер.

Английски въздухоплаватели правеха пробни полети с монголфиер по крайбрежието. Балонът беше хубав, украсен с ресни, волани и панделки, с кош от върбови клони, а вътре двама офицери със златни еполети и двувърхи шапки оглеждаха с далекоглед пейзажа под себе си. Насочиха далекогледи към площада, наблюдавайки човека на дървото, опнатото платнище, тълпата, странни проявления на този свят долу. Козимо бе вдигнал глава и внимателно следеше балона.

И ето че монголфиерът бе подхванат от вихъра на югозападния вятър. Започна да се стрелка насам-натам из въздуха, като се завъртя подобно на пумпал, и се отправи към морето. Без да изгубват присъствие на духа, въздухоплавателите се заеха — тъй поне мисля — да намалят налягането в балона и в същото време спускаха котвата, за да се опитат да я закачат на някоя опора. Сребърната котва се рееше в небето, увиснала на дълго въже, следвайки наклона на полета. Балонът прелетя над площада и котвата се носеше почти на височината на ореха, та се уплашихме да не удари Козимо. Съвсем не можехме да предположим онова, което след миг щяхме да видим.