Читать «Нашите предци» онлайн - страница 175
Итало Калвино
— Е, на много места, Оливабаса, Сасокорто, Трапа…
— Как? Алива Баса? Нет, нет…
— Ех, ако искате, може да се стигне и до Марсилия…
— В Марсель… да, да, Марсель, Франция…
— А какво ще правите във Франция?
— Наполеон дойде да води война с нашия цар, а сега нашият цар гони Наполеон.
— А откъде идвате?
— Из Харькова. Из Киева. Из Ростова.
— Значи, доста интересни места сте обиколили? Тук ли ви харесва повече, или в Русия?
— Едни места са хубави, други лоши. На нас ни харесва Русия.
Отново се чу шум от галопиращи коне, вдигна се прах и един кон, възседнат от офицер, спря наблизо. Офицерът извика към казаците:
— Вон, марш! Кто вам позволил остановиться?
— До свидания, батюшка — казаха те на Козимо. — Нам пора… — И пришпориха конете.
Офицерът остана известно време в подножието на бора. Бе висок, слаб, с благороден и тъжен вид. Стоеше гологлав под отрупаното с облаци небе.
— Bonjour, monsieur — рече той на Козимо на френски, — vous connaissez notre langue?
— Да, господин офицер — отговори брат ми. — Mais pas mieux que vous le français, quand même.
– Êtes-vous un habitant de ce pays? Étiez-vous ici pendant qu’il y avait Napoléon?
— Oui, monsieur l’officier.
— Comment ça allait-il?
— Vous savez, monsieur, les armées font toujours des dégâts, quelles que soient les idées qu’elles apportent.
— Oui, nous aussi nous faisons beaucoup de dégâts… mais nous n’apportons pas d’idées…
Бе меланхоличен и неспокоен, а бе победител. Козимо изпита симпатия към него. Прииска му се да го утеши:
— Vous avez vaincu!
— Oui. Nous avons bien combattu. Très bien. Mais peut-être…
Избухнаха викове, чу се блъскане и падане, звън на оръжие.
— Кто там? — рече офицерът.
Върнаха се казаците, като влачеха полуголи тела, в едната ръка държаха нещо, в лявата (в дясната размахваха изкривени, голи и — уви! — окървавени саби), и това нещо бяха брадатите глави на тримата пияни хусари.
— Французы! Наполеон! Избихме ги до един!
С отсечени заповеди младият офицер ги отпрати. Обърна глава. После отново заговори на Козимо:
— Vous voyez… La guerre… Il y a plusieurs années que je fais le mieux que je puis une chose affreuse: la guerre… et tout cela pour des idéals que je ne saurais presque expliquer moi-meme…
— И аз — отвърна Козимо, — живея от много години за идеали, които сам на себе си не мога да обясня. Mais je fais une chose tout à fait bonne: je vis dans les arbres.
Меланхолията на офицера изчезна, стана нервен.
— Alors, je dois m’en aller. — Поздрави по военному и тръгна. — Adieu, monsieur…. Quel est votre nom?
— Le Baron Cosme de Rondeau — извика след него Козимо. — Прощайте, господин… Et le vôtre?
— Je suis le Prince Andréj… — И тропотът на конските копита отнесе със себе си презимето.
