Читать «Нашите предци» онлайн - страница 178

Когато въжето на котвата мина близо до него, агонизиращият Козимо направи скок от ония, които бе правил в своята младост, сграбчи въжето, стъпи върху котвата, като леко забави летежа на балона. Изгуби се в посока към морето.

Монголфиерът премина над залива и успя да се приземи на другия бряг. На въжето висеше само котвата. Твърде много заети да държат курса, въздухоплавателите не бяха забелязали нищо. Предположихме, че старецът е изчезнал, докато е летял над залива.

Така си отиде Козимо и дори не ни достави удоволствието да се върне, макар и мъртъв, на земята. В семейната гробница една плоча напомня за него със следния надпис: „Козимо Пиоваско ди Рондо. Живя по дърветата. Обичаше земята. Възкачи се на небето“.

От време на време прекъсвам писането и отивам до прозореца. Небето е празно и нас, старците от Омброза, привикнали да живеем под зелени куполи, ни заболяват очите, когато го гледаме. Човек би казал, че дърветата не издържаха, след като брат ми си отиде, или че хората бяха обзети от бяс, та заработиха с брадвите. И друго: растителността също се промени. Няма вече пърнари, брястове, вечнозелени дъбове — сега Африка, Австралия, двете Америки и Далечният изток протягат дотук клони и корени. Някогашните дървета отстъпиха нагоре. Маслините — към хълмовете, а боровете и кестените — към планинските гори. Крайбрежието се превърна в Австралия, червена от евкалипти, слоноподобна от фикуси, тези огромни и самотни градински растения, а всичко останало е палми с техните рошави перчеми — негостоприемни дървета на пустинята.

Омброза вече не съществува. Гледайки празното небе, питам се дали наистина е съществувала. Онази плетеница от клони и листа, чатали и дънери, объркана и безкрайна, с небето над нея — само неравни проблясъци и късчета, — не е ли съществувала единствено за да може моят брат да минава с леките си стъпки на стърчиопашка? Всичко това може би е било везаница върху нищо, също като тази нишка от мастило, която аз проточих през толкова страници, плетеница, пълна със зачерквания, препратки, нервни драсканици, мастилени петна, празноти, която ту се рони на големи светли зърна, ту става ситна поради миниатюрни знаци, подобни на остри семенца, ту се свива или се разклонява, или свързва степани фрази с очертания на листа или облаци, за да срещне препятствие и да се възстанови след това, като се усуква и тича, тича и се размотава, и се навива в едно последно безсмислено клъбце от думи, мисли, мечтания и свършва.

Несъществуващият рицар

І

Войските на Франция бяха строени под червените стени на Париж. Карл Велики трябваше да направи преглед на рицарите си. Те стояха там вече цели три часа; беше горещ следобед в началото на лятото, малко навъсен и облачен; те вряха в доспехите като в гърнета на бавен огън. Не може да се каже, че сред неподвижната редица от конници нямаше вече някой премалял или задрямал от умора, но доспехите държаха всички еднакво изправени на седлата. Внезапно прозвучаха три тръбни сигнала; перата на шлемовете трепнаха сред неподвижния въздух сякаш полюшнати от вятър и веднага секна оня особен морски рев, който достигаше чак дотук; вижда се, това беше хъркането на воините, приглушено от металните гърла на шлемовете. Най-сетне ето го, съзряха го, че идва отдолу — Карл Велики бе възседнал един необикновено едър кон, брадата му бе отпусната на гърдите, а ръцете — върху топката на седлото. Царува и воюва, воюва и царува и така безкрай; той изглеждаше поостарял, откакто воините го бяха виждали за последен път.