Читать «Нашите предци» онлайн - страница 176

XXХ

Сега аз не знам какво ще ни донесе този, новият деветнадесети век. Започна зле и продължава все по-зле. Над Европа е надвиснала сянката на Реставрацията. Всички новатори — якобинци или бонапартисти, каквито и да са — са победени; абсолютизмът и йезуитите отново тържествуват; идеалите от младостта, Просвещението, надеждите на нашия осемнадесети век — всичко се превърна в пепел.

Споделям тези мисли в една тетрадка, защото не мога по друг начин да ги изразя. Винаги съм бил уравновесен човек, без големи пориви и въжделения, глава на семейство, благородник по произход, просветен, съблюдаващ законите. Крайностите в политиката не ме доведоха до твърде силни трусове и се надявам така да бъде и занапред. Но вътре в мен — каква тъга.

Преди бе различно. Брат ми беше тук, казвах си: „Има кой да мисли за тези неща“, а аз се грижех за своя живот. За мен знакът за промяната не е идването на австрийците и руснаците, нито присъединяването към Пиемонт, нито новите налози, а това, че като отворя прозореца, не го виждам вече там, горе, да пази равновесие. Сега, когато него го няма, ми се струва, че трябва да мисля за много неща, за философия, за политика, за история, следя вестниците, чета книги и си блъскам главата, но онова, което искаше да каже Козимо, не е там, друго имаше предвид, нещо, дето обхваща всичко и не би могло да се изрази с думи, а само да се живее, както живееше той. Единствено бидейки така безпощадно себе си, какъвто бе до смъртта си, можеше да даде нещо на всички хора.

Помня, когато се разболя. Предположихме, защото премести своето леговище на големия орех в средата на площада. С инстинкта си на диво животно по-рано неизменно бе крил местата, където спеше. Сега чувстваше нужда да бъде сред другите, да го виждат. Сърцето ми се сви: винаги бях мислил, че няма да му е приятно да умре сам, и това може би беше знак, че краят наближава. По стълбата нагоре му изпратихме лекар. Като слезе, лекарят направи гримаса и разпери ръце.

Качих се.

— Козимо — започнах, — вече мина шестдесет и пет години. Как можеш да продължаваш да стоиш все горе? Това, което си искал да покажеш, вече си го показал. Разбрахме, голяма твърдост прояви. Ти победи. Сега можеш да слезеш. Дори за оня, който е прекарал живота си в морето, идва възраст, когато слиза от кораба.

Къде ти! Направи отрицателен знак с ръка. Вече почти не говореше. От време на време се надигаше, завит до главата с одеяло, и сядаше на един клон да се погрее на слънце. По-далеч не отиваше. Имаше една старица от народа, свята жена (може би някогашна негова възлюбена), тя ходеше да му чисти и да му носи топли блюда. Държахме стълбата опряна о дънера, защото непрекъснато се нуждаеше някой да се качва горе, за да му помага, а и се надявахме, че всеки миг може да се реши да слезе. (Другите се надяваха. Аз много добре познавах неговия характер.) На площада винаги имаше кръг от хора, които му правеха компания. Като разговаряха помежду си, понякога отправяха и към него по някоя реплика, макар да знаеха, че вече няма желание да общува.