Читать «Нашите предци» онлайн - страница 174

— De mon pays… De mon pays… De mon pays…

— Ей, странници — извика брат ми, — кои сте вие?

— Я виж ти, що за птица! Какво правиш там горе? Шишарки ли ядеш?

А един от другарите му:

— Какво, иска да ни дава да ядем шишарки ли? Ние умираме от глад, а той ще ни дава шишарки!

— И каква жажда ти се разпалва, когато си ял сняг!

— Ние сме трети хусарски полк!

— В пълен състав!

— Трима от триста: не е малко!

— На мен ми стига, че аз се отървах!

— Охо, нищо не се знае, още не си завлякъл кожата вкъщи!

— Да пукнеш дано!

— Ние сме победителите от Аустерлиц!

— И битите при Вилнюс! Карай да е весело!

— Я кажи, говореща птицо, обясни, къде има кръчма по тия места?

— Изпразнихме бъчвите на половин Европа, но жаждата не ни минава!

— То е, защото сме надупчени от куршуми и виното изтича.

— На тебе дирникът ти е надупчен!

— Търсим кръчма, която да дава на вересия!

— Ще минем да платим друг път!

— Ще плати Наполеон!

— Хм…

— Ще плати царят! Идва след нас, предайте му сметката!

Козимо каза:

— Няма вино по нашите места. Но малко по-нататък тече един поток и можете да утолите жаждата си.

— Ти иди се удави в потока, бухал такъв!

— Ако не си бях загубил пушката във Висла, щях да те гръмна и да те опека на шиш като дрозд!

— Почакайте, ще отида да си накисна крака в потока, че ми гори…

— Ако питаш мен, измий се и отзад…

И тримата се отправиха към потока, за да се събуят, да потопят крака, да си измият лицата и да се изперат. Сапун взеха от Козимо, който бе от ония старци, дето с годините стават все по-чистоплътни, понеже все повече опротивяват на самите себе си, което на младини никога не се случва; та затова той винаги имаше сапун. Студената вода ги отрезви малко и като мина опиянението, свърши се с веселието. Отново ги обзе отчаянието. Започнаха да въздишат и стенат, посред скръбта бистрата вода беше утеха, те й се наслаждаваха и пееха:

— De mon pays… De mon pays…

Козимо се върна на своя наблюдателен пост край пътя. Чу се шум от галопиращи коне. Ето че пристигна малък отряд кавалеристи, който вдигна прах. Бяха облечени в непознати униформи. Под тежките калпаци се виждаха плоски брадати лица с присвити зелени очи. Козимо ги поздрави с помахване на шапка.

— Какъв добър вятър ви носи, конници?

Спряха.

— Здравствуй! Кажи, батюшка, колко има още, докато пристигнем?

— Здравствуйте, солдаты! — отвърна Козимо, който бе научил по малко от всички езици, включително и от руския. — Куда вам?

— Натам, където води този път.

— Е, този път води до много места… Вие къде отивате?

— В Париж.

— Абе за Париж има и по-удобни пътища…

— Нет, не в Париж. Во Францию, за Наполеоном. Куда ведет эта дорога?