Читать «Нашите предци» онлайн - страница 173

Козимо се притече на помощ.

— Но не с вас, Ваше Величество. Не бяхте вие — бил е Александър Велики.

— О, да, разбира се! — възкликна Наполеон. — Срещата на Александър с Диоген.

— Vous n’oubliez jamais votre Plutarque, mon Empereur — каза Боарне.

— Само че тогава — добави Козимо — Александър попитал Диоген какво може да направи за него, а Диоген го помолил да се отмести…

Наполеон щракна с пръсти, сякаш бе намерил фразата, която търсеше. С бърз поглед се увери, че сановниците от неговата свита го слушат, и произнесе на отличен италиански:

— Ако не бях император Наполеон, бих искал да бъда гражданинът Козимо Рондо.

И като се обърна, се отдалечи. Свитата му се помъкна след него сред голямо дрънчене на шпори.

С това всичко свърши. Можеше да се очаква, че след седмица за брат ми ще пристигне кръстът на Почетния легион. Ала нищо такова не стана. Може би на Козимо му беше все едно, но на нас, неговите роднини, това щеше да достави удоволствие.

XXІХ

Младостта отминава бързо на земята, та какво да кажем на дърветата, където всичко е осъдено да падне: листа, плодове. Козимо остаряваше. Толкова години беше прекарвал нощите на студ, на вятър, на дъжд, в неустойчиви убежища и в самота, високо горе без дом, без огън, без топло блюдо… Вече беше прегърбено старче с изкривени крака и дълги ръце като на маймуна. Губеше се в пелерина от кожа, която завършваше с качулка. Приличаше на някакъв рунтав монах. Лицето му бе изпечено от слънцето, набръчкано като орех, със светли кръгли очи сред бръчките.

При Березина армията на Наполеон бе разгромена, английска ескадра дебаркира в Генуа. Дните се изнизваха в очакване на новини за големия обрат. Козимо не се показваше в Омброза. Стоеше, сгушен на един бор в гората край артилерийския път, откъдето бяха минали оръдията за Маренго, и гледаше на изток към отъпканата пустиня, в която сега се срещаха само пастири с кози или мулета, натоварени с дърва. Какво чакаше? Бе видял Наполеон, знаеше как свърши революцията, можеше само да очаква най-лошото. И въпреки това стоеше там, вперил взор, сякаш всеки миг горе на завоя щеше да се появи императорската армия, още покрита с ледени висулки от Русия, и Бонапарт на седлото, със зле обръсната брадичка, увиснала над гърдите, трескав, бледен… Той щеше да се спре под бора (зад него щеше да се дочуе объркано заглъхване на стъпки, блъскане на раници и пушки о земята, събуване на изтощени войници край пътя, разбинтоване на наранени крака) и щеше да каже: „Имаше право, гражданино Рондо: дай ми отново Конституцията, нахвърляна от теб, повтори твоя съвет, който нито Директорията, нито Консулството, нито Империята пожелаха да последват. Да започнем отново, нека вдигнем пак дърветата на свободата, да спасим всемирната родина!“. Такива бяха навярно мечтите и надеждите на Козимо.

Ала вместо това един ден, клатушкайки се по артилерийския път, от изток се зададоха трима души. Единият куцаше и се подпираше на патерица. Другият имаше на главата си чалма от превръзки. Третият беше най-здрав — само с черна превръзка на едното око. Обезцветените парцали, които носеха, калпаците без дъна (но един от тях още имаше перо), ботушите, разпрани по дължината на целия крак, изглежда, бяха остатъци от униформи на Наполеоновата гвардия. Нямаха оръжие. По-точно един от тях размахваше празна кания на сабя, друг беше нарамил като тояга пушечна цев, на която бе окачил някакъв вързоп. Те крачеха насам и пееха като пияници: