Читать «Нашите предци» онлайн - страница 172

Козимо правеше каквото можеше, за да смекчава тези злини: надзираваше добитъка в гората, когато дребните собственици го криеха там от страх, че ще им го отнемат. Брат ми охраняваше тайния превоз на жито до мелницата или на маслини до пресата, тъй че наполеоновците да не вземат от храната. Или пък посочваше на наборниците пещерите в гората, където можеха да се скрият. С една дума, се опитваше да защитава народа от самоуправството, но атака срещу окупаторите така и не предприе, въпреки че по това време из горите започнаха да обикалят въоръжени банди от „брадати“, които правеха живота на французите тежък. Козимо, какъвто си беше твърдоглав, пожела да остане верен на себе си и тъй като беше станал приятел на французите преди, мислеше да съхрани лоялността си, макар че много неща се бяха променили и всичко бе по-различно, отколкото се очакваше. После трябваше да държи сметка, че остарява, и много-много не се стараеше нито за едната, нито за другата страна.

Наполеон отиде в Милано, за да бъде коронясан, и след това пропътува цяла Италия. Във всеки град го приемаха с много почести и го водеха да види забележителности и паметници. В Омброза сложиха в програмата и визита при „патриота по дърветата“. Както често се случва, тук при нас никой не му обръщаше внимание, но другаде и особено в чужбина той беше доста известен.

Не бе някаква среща ей така, набързо. Всичко за тържественото посрещане бе предварително уточнено от общинския съвет. Искаха да направят добро впечатление. Избраха едно хубаво дърво. Щеше им се да е дъб, ала дървото с най-подходящо разположение беше орех и тогава дегизираха ореха с малко листа от дъб и сложиха панделки с френския трикольор и ломбардския трикольор, кокарди и волани. Накараха брат ми да кукне горе, празнично облечен, но с характерната шапка от котешка кожа и една катеричка на рамото.

Визитата бе определена за десет часа. Наоколо се събра голяма тълпа, ала, естествено, до единадесет и половина Наполеон не се появи за голяма досада на брат ми, който, остарявайки, започваше да страда от болки в пикочния мехур и от време на време трябваше да се скрива зад ствола, за да пикае.

Императорът дойде с цяла свита, която поклащаше двувърхи шапки. Вече бе пладне, Наполеон гледаше нагоре към клоните, където беше Козимо, и слънцето му блестеше в очите. Обърна се към брат ми с няколко обичайни фрази:

— Je sais très bien que vous, citoyen… — И си засенчваше очите с ръка. — … parmi les forêts… — И подскочи настрана, защото слънцето попадна право в очите му. — … parmi les frondaisons de votre luxuriante… — И подскочи обратно, защото Козимо, покланяйки се, отново беше открил слънцето.

Като видя безпокойството на Бонапарт, брат ми вежливо го попита:

— Мога ли да направя нещо за вас, mon Empereur?

— Да, да — рече Наполеон. — Моля ви, стойте малко по-нататък, та да ме предпазвате от слънцето, ето, точно така, застанете там… — После замълча, сякаш обзет от някаква мисъл, и се обърна към вицекраля Йожен:

— Tout cela me rappelle quelque chose… Quelque chose que j’ai déjà vu…