Читать «Нашите предци» онлайн - страница 170

А аз му казах:

— Citoyen…

Папийон се раздразни, че все го прекъсват. Произнесе сухо:

— Е, и?

— Исках да ви кажа, гражданино офицер, че има начин да се събудят вашите хора от все по-опасната летаргия.

— Дано небето пожелае тъй, гражданино. Аз, както виждате, изгарям от нетърпение да действам. И какво предлагате?

— Бълхи, гражданино офицер.

— Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, гражданино. Републиканската армия няма бълхи. Всички бълхи загинаха от недояждане поради блокадата и поскъпването на живота.

— Аз мога да ви ги доставя, гражданино офицер!

— Не разбирам дали говорите сериозно, или се шегувате. Но, тъй или иначе, ще доложа на Върховното командване. Ще видим какво ще решат. Гражданино, аз ви благодаря за всичко, което правите за републиканската кауза! О, слава! О, Руан! О, бълхи! О, Луна! — И се отдалечи, бълнувайки.

Разбрах, че трябва да действам по собствена инициатива. Набавих си голямо количество бълхи и щом видех хусар, с помощта на цев за духане го улучвах с някоя бълха. Стараех се с точен изстрел да я вкарам във врата му. После започнах да разпръсквам пълни шепи над целия отряд. Това бяха опасни действия. Ако ме бяха спипали на местопрестъплението, нямаше да ме спаси славата ми на патриот. Щяха да ме хванат, да ме заведат във Франция и да ме гилотинират като агент на Пит. В действителност моята намеса оказа навременно и благоприятно въздействие: сърбежът, причинен от бълхите, разпали у войниците неотложната човешка и гражданска нужда да се чешат, да се пребъркват, да се пощят. Те хвърлиха плесенясалите дрехи, раниците, вързопите, покрити с гъби и паяжини. Взеха да се мият, да се бръснат, да се решат. Изобщо отново осъзнаха своите лични човешки потребности и отново придобиха съзнанието, че са цивилизовани същества и че се различават от дивата природа. Освен това започна да ги чопли желание за дейност, усърдие и борбеност — неща отдавна забравени. В момента на настъплението бойците бяха обзети от устрем. Републиканските военни части сломяваха съпротивата на неприятеля, пробиха фронта и напредваха до победите при Дего и Милезимо.

XXVIII

Нашата сестра и емигрантът Д’Естома избягаха тъкмо навреме, за да не бъдат хванати от републиканската армия. Народът на Омброза сякаш се бе върнал в дните на гроздобера. Отново издигнаха дърво на свободата. Този път то повече приличаше на френския прототип, тоест напомняше на дърво на лакомствата. Излишно е да казвам, че Козимо се изкачи на него с фригийска шапка на глава, ала скоро се измори и си отиде.

Около дворците на благородниците известно време народът вдигаше шум:

— Аристократи, аристократи, всички на фенера!

Поради факта, че бях брат на Козимо, и защото бяхме дребни благородници, ме оставиха на мира. Дори по-късно и мене взеха да ме смятат за патриот (тъй че, когато нещата отново се промениха, имах неприятности).

Сложиха municipalité, maire— всичко по френски образец. Назначиха брат ми във временната управа, макар мнозина да не бяха съгласни — смятаха го за неуравновесен. Привържениците на Стария режим се смееха и казваха, че цялата работа е чисто и просто една лудница.