Читать «Нашите предци» онлайн - страница 168

— О, гори! О, нощ! Ето ме във вашите прегръдки! Едно нежно клонче папрат, оплетено около глезена на тези юначни войници, би ли могло да възпре звездата на Франция? О, Валми! Колко си далече.

Аз се приближих:

— Pardon, citoyen.

— Какво? Кой е там?

— Патриот от тези гори, гражданино офицер.

— Ах! Тук? Къде?

— Право над вашия нос, гражданино офицер.

— Виждам! Но какво е това? Човек птица? Син на харпиите? Да не сте митично създание?

— Аз съм гражданинът Рондо, син на човешки същества, уверявам ви, както по бащина, така и по майчина линия, гражданино офицер. Дори майка ми е била храбър войник от времената на Войната за наследство.

— Разбирам. О, времена, о, слава! Вярвам ви, гражданино, и с нетърпение очаквам да чуя новините, които, изглежда, сте дошли да донесете.

— Един австрийски отряд прониква във вашите позиции!

— Какво говорите? Ще има битка! Часът настъпи! О, поточе, кротко поточе, след малко ти ще се обагриш с кръв! Хайде! На оръжие!

Под командата на лейтенанта поет хусарите взеха да събират своето оръжие и вещи, ала се движеха така вяло и занесено, тъй се протягаха, храчеха, ругаеха, че започнах да се тревожа за тяхната боеспособност.

— Гражданино офицер, имате ли план?

— План? Ще настъпим срещу врага!

— Да, но как?

— Как ли? В стегнати редици!

— Вижте, ако разрешите да ви дам един съвет, аз бих задържал войниците, бих ги накарал да се пръснат и да стоят неподвижно. Нека оставят неприятелския отряд сам да влезе в клопката.

Лейтенант Папийон лесно се съгласяваше. Не възрази срещу моя план. Разпръснатите из гората хусари трудно се различаваха сред кичурите зеленина. Австрийският лейтенант съвсем не беше човекът, който щеше да долови разликата. Императорският отряд напредваше по маршрута, начертан на картата, като само от време на време се чуваше отсечено: „Ляво рамо напред! Дясно рамо напред!“. Тъй минаха под носа на френските хусари, без нищо да забележат. Мълчаливите воини, които вдигаха само природни шумове, като шумолене на клонки и пърхане на криле, започнаха да ги заобикалят. От клоните на дърветата крещях като керкенез или като кукумявка и сигнализирах за движенията на неприятелската войска. Сочех и пътеките, по които французите трябваше да поемат. Нищо неподозиращите австрийци бяха в капан.

— Стой! В името на свободата, братството и равенството, всички вие сте пленници! — внезапно чуха да вика някой от едно дърво и сред клоните се появи човешка сянка, размахваща страшна пушка с дълга цев.

— Урааа! Vive la Nation! — И околните храсталаци се оказаха френски хусари, командвани от лейтенант Папийон.

Прозвучаха мрачни австрийски ругатни, ала преди да успеят да реагират, до един бяха обезоръжени. Бледен, но с високо вдигнато чело, австрийският лейтенант предаде сабята си на колегата неприятел.

Станах незаменим сътрудник на републиканската армия, ала предпочитах да ходя на лов сам. Използвах помощта на горските животни, например веднъж обърнах в бягство цяла австрийска колона, като разлютих срещу нея гнездо оси.

Моята слава се разпространи в лагера на врага. До голяма степен всичко бе преувеличавано. Разказваха, че гората гъмжала от въоръжени якобинци, скрити сред клоните на дърветата. Когато напредваха, кралските и императорските войски напрягаха слух. При най-лекото тупване на кестен, изплъзнал се от бодливата си обвивка, или при едва доловимото пищене на катеричка те вече се виждаха заобиколени от якобинци и променяха посоката на пътя си. По този начин, като шумолях едва чуто, отклонявах неприятелските колони и ги водех където исках.