Читать «Нашите предци» онлайн - страница 169

Един ден ги увлякох в гъста, бодлива горичка и ги замотах там, докато се загубиха. В горичката се криеше семейство глигани. Прогонени от планините, където ехтяха топове, глиганите слизаха на стада в по-нискостоящите гори. Обърканите австрийци крачеха, без да виждат на педя от носа си. И внезапно стадо четинести глигани изникна пред краката им, надавайки пронизително грухтене. Ужасните животни се втурнаха със зурлите напред, завираха се между коленете на войниците и ги вдигаха във въздуха. Тъпчеха падналите, подобно лавина от заострени копитца, мушкаха ги с бивни в коремите. Целият батальон беше сразен. Спотаени по дърветата, аз и моите другари ги прогонихме с пушечни изстрели. Някои от ония, които се върнаха в лагера, разказваха, че внезапно земетресение раздвижило под нозете им бодливия терен. Други твърдяха, че водели битка с банда якобинци, изникнали изпод земята. Тези якобинци не били нищо друго, а дяволи, наполовина хора, наполовина зверове, които живеели по дърветата или сред най-гъстите трънаци.

Споменах вече, че предпочитах да нанасям ударите си сам или с малцината другари от Омброза, укрили се след гроздобера заедно с мен в горите. Гледах да имам по-малко вземане-даване с френските части, защото е известно какво представляват армиите и как всеки път, когато се придвижват, причиняват неприятности. Привързал се бях обаче към предния пост на лейтенант Папийон и доста се безпокоях за неговата съдба. И наистина неподвижността на отряда, командван от поета, заплашваше да стане фатална. Мъхове и лишеи растяха по униформите на войниците, понякога дори калуна и папрат. На калпаците им свиваха гнезда врабци или пък никнеха и цъфтяха момини сълзи. Ботушите се срастваха с пръстта и образуваха плътни копита. Още малко и целият отряд щеше да пусне корени. Слабостта на лейтенант Агрипа Папийон към природата превръщаше смелия отряд в животинско-растителна амалгама. Трябваше да ги стресна. Но как? Хрумна ми една идея. Отидох при лейтенант Папийон, за да му я предложа. Поетът декламираше, извърнал лице към луната.

— О, Луна! Кръгла като дуло, като оръдейно гюле, което, изчерпало силата на барутния тласък, продължава своята бавна траектория, търкаляйки се по небесата! Кога ще избухнеш, о, Луна, вдигайки високо пушек, прах и искри, сразявайки неприятелските армии и тронове и отваряйки за мен пробои от слава в плътната стена на неуважението, с което се отнасят към мене моите съграждани? О, Руан! О, Луна! О, съдба! О, Конвент! О, жаби! О, девойки! О, мой живот!