Читать «Нашите предци» онлайн - страница 167

Войниците бяха прекрасни. Аз ги очаквах край просеката сред клоните на един бор. Държах в ръка половинкилограмова шишарка и я пуснах върху главата на последния в редицата. Пехотинецът разпери ръце, коленете му се огънаха и се стовари сред папратите. Никой не го забеляза. Отрядът не спря да марширува.

Отново ги настигнах. Този път хвърлих свит на кълбо таралеж във врата на един ефрейтор. Ефрейторът сведе глава и падна. Сега лейтенантът забеляза произшествието, изпрати двама души да вземат носилка и продължи.

Сякаш нарочно отрядът навлезе в най-гъсто обраслата с хвойна част на гората. Навсякъде го очакваше нова засада. Бях събрал в книжна кесия космати сини гъсеници, които само при докосване предизвикваха болезнено подуване на кожата, по-лошо от опарване с коприва. Залях ги с дъжд от гъсеници. Хвърлях със стотици. Отрядът мина, изчезна в гъстака, появи се отново, като всички се чешеха, а ръцете и лицата им бяха покрити с червени пришки. Ала те не престанаха да маршируват.

Прекрасна бойна част и превъзходен офицер! Всичко в гората му беше тъй непознато, че изобщо не забелязваше необикновените неща, и продължаваше напред със силно намален числен състав. Но всички бойци бяха горди и неуморими. Прибягнах тогава до семейство диви котки. Мятах ги, като ги завъртах за опашката — нещо, което ги дразнеше неизказано много. Вдигна се голям шум, главно котешки, и след това настъпи тишина и примирие. Австрийците лекуваха раните си. Побелял от бинтове, отрядът продължи своя марш.

„Единственото средство е да направя така, че да ги пленят!“, казах си аз и побързах да тръгна пред тях, като се надявах да срещна френски отряд и да го предупредя за приближаването на неприятеля. Ала от известно време французите не даваха признак на живот на този фронт.

Намирах се над местност, обрасла с мъх, когато забелязах някакво движение. Спрях, напрегнах слух. Чуваше се нещо като ромолене на ручей, после шумът се накъса и се превърна в продължително мърморене. Долавяше се нещо от рода на: „Mais alors… cré-nom-de… foutez-moi-donc… tu m’emmer… quoi…“. Взрях се в полумрака. Видях, че меката растителност под мене се състои главно от кожени калпаци, гъсти мустаци и бради. Това бе отряд френски хусари. По наквасените им от влагата кожи по време на зимния поход през пролетта беше избуял мъх и плесен.

Тази разузнавателна част се командваше от лейтенант Агрипа Папийон от Руан, поет, доброволец в републиканската армия. Убеден в извечната благост на природата, лейтенант Папийон не искаше неговите войници да се отърсват от боровите иглички, от бодливите обвивки на кестените, листата, охлювите, които ги полазваха при преминаването през гората. И отрядът вече така се сливаше с естеството, че само моето опитно око успя да го забележи.

Изправен сред своите лагеруващи войници, офицерът поет с дълги накъдрени коси, които обрамчваха мършавото му лице под шапката с козирка, декламираше на горите: