Читать «Нашите предци» онлайн - страница 166

Веселбата трая кратко. Придойдоха значителни военни сили: генуезки части, за да изискат десятъците и да гарантират нашия неутралитет, а също и австрийски и сардински войски, понеже се бе пуснал слух, че якобинците от Омброза възнамеряват да обявят присъединяването си към „Великата нация на човечеството“, ще рече към Френската република. Разбунтувалите се направиха опит да се съпротивляват, дигнаха някоя и друга барикада, затвориха градските порти… Но какво можеха да направят! Войските навлязоха в града и вкараха в затвора всички, които си бяха спечелили име на агитатори, освен Козимо, защото не беше лесно да го хванат. Измъкнаха се и неколцина други, които избягаха заедно с него.

Съдебният процес срещу революционерите бе претупан, обвиняемите успяха да докажат, че нямат нищо общо с цялата работа и че истинските вождове са именно онези, дето бяха съумели да избягат. Освободиха всички, още повече че, докато войските квартируваха в Омброза, нямаше опасност от други бунтове. В града се разположи и гарнизон австрийци и сардинци — да ни пази от проникването на врага. Начело на този гарнизон беше нашият зет Д’Естома, съпругът на Батиста, емигрирал от Франция със свитата на провансалския граф.

И тъй, отново се сблъсках с моята сестра Батиста. На вас оставям да си представите какво удоволствие изпитах. Тя се настани в къщата ми заедно със своя съпруг офицер, конете и ординарците. Вечер ни разказваше за изпълнението на последните смъртни присъди в Париж, дори имаше моделче на гилотина с истински нож и за да ни покаже по-картинно как са загинали роднините на мъжа й, обезглавяваше гущери, слепоци, червеи, също и мишки. Така прекарвахме вечерите. Завиждах на Козимо. Той прекарваше своите дни и нощи в нелегалност, скрит кой знае из какви гори.

XXVII

Козимо ми разказа толкова истории за своите подвизи по време на войната и всичките бяха тъй невероятни, че не се наемам да предпочета една версия пред друга. Предоставям думата на него, като привеждам дословно някои от разказите му.

В рисковани набези из гората се впускаха отряди от разузнавачи на враждуващите армии. Застанал нащрек сред клоните на дърветата, при всяка стъпка, която чувах в храсталаците, напрягах слух, за да разбера дали са австрийци или французи.

Едно австрийско лейтенантче, русо-русичко, командваше патрул от войници в безупречна униформа: с плитка и панделка, тривърха шапка и гамаши, кръстосани бели ремъци, пушка с щик. Караше войниците да маршируват в редица по двама и да спазват строя по стръмните горски пътеки. Лейтенантчето не беше наясно какво е горски терен, ала изпълняваше стриктно получените заповеди. Напредваше съгласно линиите, начертани на картата, като блъскаше непрекъснато носа си в дънерите, караше патрула да се пързаля с подкованите си обуща по гладките камъни и принуждаваше войниците да си вадят очите сред къпинаците. Бе преизпълнен със съзнание за превъзходството на императорското оръжие.