Читать «Нашите предци» онлайн - страница 165

Козимо тръгна по асмите с котешки стъпки. С ножица в ръка отрязваше грозд тук, грозд там, без ред ги подаваше на гроздоберачите и гроздоберачките отдолу и на всекиго прошепваше тихичко по нещо.

Началникът на стражите не можа да издържи повече:

— Е, хубаво, значи тъй, да видим сега какво става с десятъците.

Каза го и веднага съжали. Над лозята се понесе злокобен звук, нещо средно между бучене и свистене. Един гроздоберач духаше в раковина, прилична на буцина. Из долините проехтя тревожният му призив. От всички хълмове откликнаха, Козимо също — от една пергола.

Между редиците от лози се понесе песен. Отначало бе накъсана и нестройна, не се разбираше каква е. После гласовете се сляха, налучкаха мелодията, влязоха в тон и запяха. Вече стана ясно коя е тази песен. Първо мелодията, сетне някоя и друга дума: „Çа ira! Çа ira! Çа ira“. Младежите тъпчеха гроздето с червени боси нозе, а мушичките на облаци налитаха над купчините от отронени чепки, готови за пресата. „Çа ira!“ Едва тогава стражите престанаха да се владеят, викнаха:

— Спри! Тишина! Престанете с този шум! Ще стреляме по всеки, който пее! — И започнаха да стрелят с пушки във въздуха.

Отговори им тътен от гърмежи, сякаш цели полкове бяха разположени в боен ред горе на хълмовете. Всички ловни пушки от Омброза трещяха, а Козимо на една висока смокиня свиреше за атака с раковина, прилична на тръба. Навред настана раздвижване. Не се разбираше кое е гроздобер и кое схватка. Мъже, грозде, жени, филизи, градинарски ножове, лозови листа, пушки, големи кошове, коне, тел, юмруци, къчове на мулета — и над всичко това се носеше песента „Çа ira!“.

Накрая стана тъй, че стражите и бирниците бяха хвърлени надолу с главата в бъчвите с грозде. Навън стърчаха само ритащите им крака.

— Ето ви десятъците!

Ометоха се, без да са събрали никакво даждие, нацапани от глава до пети с гроздов сок, семчици, джибри, чепки, които се бяха закачили по пушките им, по паласките, по мустаците.

Гроздоберът продължи като празник. Всички бяха убедени, че са премахнали феодалните привилегии. Междувременно ние, едрите и дребните благородници, се бяхме барикадирали в дворците си. Чакахме въоръжени, готови да продадем скъпо кожата си. (Колкото до мен, истината е, че аз се ограничих само да не си подавам носа навън най-вече за да не чувам упреците на другите благородници, че съм в съглашателство с оня антихрист — брат ми, считан за най-злостния подстрекател, якобинец и заговорник в цялата околност.) Но този ден след изгонването на бирниците и на пазителите на реда ни косъм не падна от главата на никого.

Всички бяха увлечени от празничната суетня. Вдигнаха и дърво на свободата, за да последват френската мода, само че не знаеха как точно се прави, пък и при нас дърветата бяха толкова много, та не си струваше трудът да се вдигат изкуствени. Затова декорираха истинско дърво, един бряст. Накичиха го с цветя, гроздове, гирлянди. На върха се бе изкачил брат ми с трицветна кокарда на шапката от котешка кожа. Изнесе сказка за Русо и Волтер, ала не се чуваше нито дума, защото всички отдолу обикаляха, хванати за ръце, и пееха „Vive la Grande Nation!“.