Читать «Нашите предци» онлайн - страница 164

Получи се хубава тетрадка и той я нарече „Тетрадка за оплаквания и удоволствия“. Но когато страниците се запълниха, не се намери висшестоящо събрание, на което да я прати, затова тя остана окачена с канап на дървото; написаното започна да се заличава от дъждовете, хартията прогизна и при тази гледка сърцата на омброзианците се свиваха, а мисълта за настоящата мизерия ги изпълваше с желание за бунт.

Накратко, при нас бяха налице всички причини за Френска революция. Само дето не бяхме във Франция и революция нямаше. Живеехме в страна, където има причини, но не възникват следствия.

И в Омброза ставаха големи събития. Недалеч войската на Републиката водеше военни действия срещу австрийците, съюзени с пиемонтците. Масена се биеше при Коларденте, Лаарп — на река Нервия, Муре — край Корниче, заедно с Наполеон, който тогава бе само генерал от артилерията, и тътнежите, които от време на време се чуваха в Омброза, носени от вятъра, бяха точно негово дело.

През септември всички се готвеха за гроздобера като за нещо скрито и ужасно. Потайни групички се събираха край портите.

— Гроздето е узряло!

— Зряло е! И още как!

— Съвсем е узряло! Ще вървим да берем!

— Ще ходим да мачкаме!

— Всички ще сме там. Ти къде ще бъдеш?

— В лозето отвъд моста. А ти? А ти?

— При граф Пиня.

— Аз — в лозето при мелницата.

— Видя ли колко джандари обикалят? Сякаш са косове, налетели да кълват гроздовете.

— Ала тази година няма да кълват.

— Косовете може да са много, но всички ние сме ловци.

— Има и такива, дето се крият. Има и такива, дето бягат.

— Не разбирам, защо тази година гроздоберът не е по сърце на мнозина?

— При нас искаха да го отложат, но гроздето е вече зряло.

— Зряло е!

На другия ден гроздоберът започна тихо. Лозята се изпълниха с хора, които се разположиха във вериги край редиците от лози. Ала не подхванаха никаква песен. Чуваха се откъслечни подвиквания.

— И вие ли сте тук? Зряло е!

Групите се придвижваха, имаше нещо навъсено в тях, нещо такова се долавяше и в небето. То не беше съвсем облачно, ала някак натежало. Някой запяваше, но внезапно замлъкваше по средата и никой не подхващаше песента. Мулетарите пренасяха кошовете до линовете. В миналото обикновено по това време заделяха дяловете за благородниците, за епископа и за правителството. Но тази година нищо не заделяха, сякаш бяха забравили.

Бирниците, дошли да вземат десятъците, бяха нервни. Не знаеха какво да правят. Часовете течаха и нищо не се случваше. Колкото повече минаваше времето, толкова по-силно очакването натежаваше, чувстваше се, че нещо предстои да се случи. И толкова повече стражите разбираха, че трябва да действат. Ала не знаеха по какъв начин.