Читать «Нашите предци» онлайн - страница 16

Тогава проклетията на Медардо се обърна срещу собственото му притежание — замъка. Огънят се извиси над крилото на слугите и се разбушува сред отчаяните вопли на онези, които останаха в негов плен, а виконтът бе забелязан да се отдалечава в галоп през полето. Покушението беше насочено против неговата дойка и бавачка Себастиана. С неизменно покровителственото отношение, типично за жените спрямо онези, които знаят от деца, Себастиана не пропускаше да укори виконта за всяка нова пакост, въпреки че всички вече се бяха убедили, че съществото му е изцяло обзето от непоправима, нездрава жестокост. Себастиана бе извлечена в безпомощно състояние измежду овъглените стени и остана на легло много дни, преди да се излекува от изгарянията.

Една вечер вратата на стаята, в която тя си почиваше, се отворила и виконтът се появил край постелята й.

— Какви са тези петна по лицето ви, дойке? — попитал Медардо и посочил огнените белези.

— Следи от греховете ти, синко — рекла спокойно старицата.

— Кожата ви е нашарена и разранена, от какво боледувате, дойке?

— Моите болежки са нищо, сине, в сравнение с онези, дето те чакат в ада, ако не се опомниш.

— Дано скоро се оправите, да не вземе да се разчуе какво сте прихванали…

— Няма тепърва да се годявам, че да треперя над тялото си. На мене ми стига чистата съвест. Де да можеше и ти да кажеш същото.

— И все пак вас ви чака жених да ви отведе, нима не знаете?

— Не се надсмивай над старостта, синко, точно ти, чиято младост беше погазена.

— Не се шегувам. Чуйте, дойке: дошъл е вашият годеник да ви посвири под прозореца…

Себастиана наострила уши и досами замъка чула да се обажда рогът на прокажения.

На следващия ден Медардо пратил да доведат доктор Трелони.

— Съмнителни петна се появиха незнайно как по лицето на една наша стара прислужница — казал на лекаря. — Всички се притесняваме, че може да е проказа. Докторе, разчитаме на вашия просветен ум да отсъди.

Трелони се поклонил и заекнал:

— Това ми е работата, милорд… винаги на вашите услуги, милорд…

Завъртял се, излязъл, изсулил се незабелязано от замъка, грабнал буренце вино киселяк и хванал шумата. Не го видяхме и чухме цяла седмица. А като се върна, дойката Себастиана вече беше изпратена в колонията на прокажените.

Тя напусна замъка една вечер по залез слънце, както винаги облечена в черно и пребрадена, с вързопче с вещите си в ръка. Знаеше, че съдбата й е решена: видя се, че няма измъкване, ще се ходи в Гъбидол. Излезе от стаята, където я държаха дотогава, и по коридорите и стълбите не срещна жива душа. Слезе, прекоси двора, закрачи през полето — всичко беше безлюдно, народът се дръпваше и спотайваше, преди тя да наближи. Чу ловджийски рог да подхваща жален призив на две ноти — пред нея по пътеката се показа Галатео, надигнал към небето устата на своя инструмент. Бавачката тръгна с бавни стъпчици по пътеката към залязващото слънце. Галатео я предшестваше отдалече и от време на време спираше, сякаш взрян в стършелите, които жужаха сред листата, вдигаше рога и надаваше печален акорд. Себастиана гледаше градините и скатовете, от които си отиваше, чувстваше зад плетовете присъствието на хората, които се отдалечаваха от нея, и отново потегляше. Така сама, подир далечния Галатео, тя стигна в Гъбидол и арфи и цигулки зазвънтяха, когато портите на селцето се захлопнаха зад гърба й.