Читать «Нашите предци» онлайн - страница 17

Доктор Трелони много ме разочарова. Това, че пръста си не мръдна старата Себастиана да не бъде изселена при прокажените — макар и да знаеше, че нейните петна не са от проказа, — бе подло и аз за първи път изпитах внезапна неприязън към доктора. Още повече че, като избяга в гората, не ме взе със себе си, макар да знаеше колко ще съм му полезен като ловец на катерици и намирач на малини. Сега ходенето с него за блуждаещи огньове вече не ми допадаше както преди и често обикалях сам, в търсене на нови другарства.

Хората, към които започна да ме тегли, бяха хугенотите от Голо бърдо. Те бяха бежанци от Франция, където по заповед на краля техните едноверци били съсичани. При прехода си през планините изгубили своите свещени книги и утвар, та сега си нямаха нито Библия за четене, нито литургия за отслужване, нито химни за пеене, нито молитви за казване. Недоверчиви като всички, които са ставали жертва на гонения и живеят сред хора от друга вяра, те не желаеха да приемат ново Свето писание, нито да слушат съвети за това, как да си провеждат богослуженията. Ако някой дойдеше да ги навести и се представеше като техен брат хугенот, се изплашваха, че той е предрешен пратеник на папата, и се затваряха в мълчание. След като се хванаха да обработват коравата голобърденска земя, както мъжете, така и жените се претрепваха от бъхтане от преди изгрев до след залез слънце, с надеждата, че ще ги сполети Божията милост. От грехове много-много не отбираха, така че, за да не сбъркат нещо, бяха умножили забраните над какво ли не и бяха стигнали дотам постоянно да се държат под око взаимно, да не би нечий дребен жест да издаде греховна помисъл. Още пазеха смътен спомен за споровете, в които беше изпадала тяхната църква, и се въздържаха от споменаване на Бог и каквито и да е религиозни изрази от страх да не кажат нещо кощунствено. Затова и не извършваха никакви свещенодействия и вероятно дори не смееха да формулират мисли по въпросите на вярата, макар заради вечната си вглъбена сериозност да изглеждаха все за нея замислени. Истината е, че правилата на трудоемкото земеделие, с което се занимаваха, с течение на времето бяха добили стойност, равна с тази на десетте Божи заповеди — същото важеше за принудителната им пестеливост в бита или за въртокъщните умения у жените.

Те бяха голямо семейство с многобройни внучета и снахи, всичките източени и чепати, и работеха винаги в празнична премяна, черна и закопчана догоре, мъжете с шапки с широка увиснала периферия, жените с бели бонета. Мъжете бяха дългобради и навсякъде ходеха с пушка през рамо, но се разправяше, че никой от тях никога не бил стрелял, освен по врабците, защото Божите заповеди не позволявали.