Читать «Нашите предци» онлайн - страница 15

Никой местен лекар не бе проявявал желание да цери прокажените, та когато Трелони заживя сред нас, хората изпитаха надежда, че може той да рачи и да приложи знанията си, за да ни отърве от тая напаст. Аз споделях упованията им по мой си, детски начин. Отдавна копнеех да ида до Гъбидол да погледам веселбите на прокажените — ако докторът започнеше да експериментира с илачите си върху тези клетници, някой път може би щеше да ме вземе със себе си до селцето. Нищо подобно обаче. В мига, в който чуеше рога на Галатео, доктор Трелони си плюеше на петите и надали имаше друг, който повече да се бои от заразата. На няколко пъти се опитах да го разпитам за естеството на болестта, но отговорите бяха уклончиви и мъгляви, сякаш от самата дума „проказа“ му ставаше зле.

Като се замисля, не знам защо упорствахме да го броим за медик — за животните, особено най-дребните, за камъните и природните явления вниманието му беше неизчерпаемо, но човешките същества и техните теглила го изпълваха с отвращение и смут. Кръвта го отблъскваше, болните едва докосваше с връхчетата на пръстите си, а при тежките случаи си запушваше носа с копринена кърпичка, топната в оцет. Свенлив като девойка, като видеше голо тяло, се изчервяваше, а пък ако ставаше дума за жена, свеждаше поглед и почваше да пелтечи. Явно през своите дълги презокеански пътешествия така и не беше имал вземане-даване с жени. Добре че при нас тогава бабуването беше работа на акушерките, не на лекарите, иначе кой знае как щеше да се измъква и от това задължение.

По някое време вуйчо се запали по пожарите. През нощта най-ненадейно лумваше ту плевнята на някой беден селянин, ту камара дърва, ту цяла гора. Тогава се налагаше да будуваме до сутринта и да си предаваме от ръка на ръка кофи вода, за да потушим пламъците. Жертвите винаги бяха бедняци, дръзнали да се опълчат срещу виконта заради някоя от неговите все по-строги и несправедливи наредби или заради тежките данъци, които им налагаше без причина. Опожаряването на стопанствата не задоволи Медардо и той взе да пали жилищата: по всичко личеше, че нощем се прокрадва, хвърля горяща факла и изчезва на коня си, ала никой не успява да го хване на местопрестъплението. Веднъж загинаха двама старци, друг път главата на едно момче обгоря до живо месо. У селяните омразата към виконта растеше. Най-заклетите му неприятели бяха семействата хугеноти, които обитаваха чифлиците в Голо бърдо — там мъжете дежуряха на смени по цяла нощ, за да предотвратят пожарите.

Незнайно защо една нощ Медардо отишъл чак до Гъбидол, където къщите бяха със сламени покриви, и разхвърлял отгоре им насмолени запалки. Прокажените имат предимството да не изпитват болка, като се опарят — ако пламъците ги бяха обхванали в съня им, никога вече нямаше да се събудят. Ала докато препускал обратно, виконтът чул, че в селото цигулка извива каватина — жителите на Гъбидол не спели, заети със своите забави. Всички се поопърлили, но не ги заболяло, та обърнали случката на смях, както им е присъщо. Скоро изгасили пожара, а къщите им, може би също прокажени, претърпели нищожни щети от пламъците.