Читать «Нашите предци» онлайн - страница 18

От варовитите тераси по хълма, където зорлем вирееше някоя и друга нещастна лоза и малко измъчено жито, се донасяше гласът на стария Езекиил, който викаше безспир с пестници, вдигнати към небето, а бялата му козя брада се тресеше и очите му се въртяха под фуниестата шапка:

— Глад и мор! Глад и мор! — караше се той на близките си, сведени над работата. — Размахай тая мотика, Йоне! Скуби буренака, Сусана! Товия, хвърли още тор! — и ги обсипваше с безброй наставления и укори с негодуванието на човек, който си къса нервите с банда некадърници и лентяи, и всеки път, след като изкрещеше хилядата неща, дето трябваше да се свършат, за да не се провали реколтата, разбутваше другите и се впускаше той да ги оправя, неизменно с ропот: „Глад и мор!“.

Жена му пък никога не повишаваше тон и за разлика от останалите, изглеждаше уверена в някаква своя си тайна религия, ясна до последната малка подробност, която обаче с никого не споделяше. Беше достатъчно да погледне настойчиво с очите си с разширени до крайност зеници и да каже с изопнати устни:

— Е, бива ли така, сестро Рахил? Бива ли, братко Аароне? — за да се стопят редките усмивки по устите на роднините и израженията да добият обичайния си угрижен и съсредоточен вид.

Озовах се в Голо бърдо една вечер, когато хугенотите се молеха. Не, не произнасяха думи, нито стояха със събрани ръце или на колене — бяха застанали в две редици посред лозето, мъжете от едната страна, жените — от другата, а в дъното — старият Езекиил с брада на гърдите. Гледаха право пред себе си, със свити юмруци, увиснали от дългите възлести ръце, и въпреки че изглеждаха вглъбени, явно не губеха представа за онова, което ги окръжава, защото Товия се пресегна и махна една гъсеница от съседната лоза, Рахил с подкования си чепик смачка гол охлюв, а самият Езекиил изведнъж си свали шапката и взе да пъди накацалите по житото врабци.

После запяха псалм. Не помнеха думите, само мелодията, при това не особено добре, така че често някой подкарваше на различен глас. Или може би всички пееха невярно през цялото време — важното беше, че не спираха и след всяка строфа подхващаха нова, докрай без думи.

Усетих, че някой ме дърпа за ръката — оказа се малкият Исав, който ми направи знак да не шуквам и да тръгна с него. Исав ми беше връстник, последният син на стария Езекиил. От рода си бе взел само суровата, напрегната физиономия, но под нея прозираше лукавост на пакостник. Докато се измъквахме пълзешком през лозето, той рече:

— Остава още половин час, ама че скука! Ела да ми видиш бърлогата.

Бърлогата на Исав беше тайна. Той се криеше там, за да не го намерят техните и да не го пратят да пасе козите или да събира охлюви по листата на зарзавата, и мързелуваше по цели дни, докато баща му го търсеше нагоре-надолу и си дереше гърлото.