Читать «Нашите предци» онлайн - страница 14

— Забрави за какво ще послужат — казваше и на мен. — Виж ги само като механизми. Е, не са ли красиви?

Аз гледах сглобките от греди, устремените във всички посоки въжета, скрипците и макарите и се мъчех да не виждам отгоре им съсипаните тела, но колкото повече се мъчех, толкова повече ги мислех, и питах Пиетрокиодо:

— Как да забравя?

— Ами аз, момче, как да забравя — отвръщаше той, — аз как да забравя?

Така или иначе, при все терзанията и страховете, онези години не бяха лишени и от радости. Най-хубавият час настъпваше, когато слънцето беше високо, морето — от злато, кокошките носачки кудкудякаха, а по уличките ехтеше звукът от рога на прокажения. Прокаженият минаваше всяка сутрин да събере милостиня за другарите си по неволя. Казваше се Галатео и носеше окачен на врата си ловджийски рог, чието тръбене отдалеч известяваше за неговото приближаване. Жените чуваха рога и слагаха в крайчеца на дуварите си яйца, тиквички, домати или понякога даже някой малък одран заек, а после тичаха да се скрият с дечурлигата — никой не биваше да остава навън, когато минава прокаженият: проказата се лепва от разстояние и беше опасно дори да го зърнеш отдалеч. Предшестван от крякането на рога, Галатео полекичка се задаваше по опустелите улици с кривак в ръката и скъсана роба, провлечена доземи. Косите му бяха дълги, жълти, сякаш кълчищени, лицето — кръгло и бяло, вече леко наядено от проказата. Взимаше даровете, слагаше ги в коша си и подвикваше с меден глас благодарности към домовете на скритите селяни, като не пропускаше да добави и по някоя смешна или ехидна закачка.

По това време в крайморските села проказата беше разпространена напаст и в близост до нас имаше една паланка, Гъбидол, населена само с прокажени — те разчитаха на нашите благодеяния и именно за тях ги събираше Галатео. Когато някой от крайбрежието или вътрешността на нашите земи прихванеше проказа, се прощаваше с роднини и приятели и отиваше в Гъбидол, да доизживее там дните си в очакване болестта да го довърши. Носеше се мълвата за големи празненства по случай всеки новопристигнал: до късна нощ откъм къщите на прокажените в далечината се донасяха свирни и песни.

Много неща се разправяха за Гъбидол, макар че никой от здравите не бе стъпвал там. Слуховете съвпадаха в едно: животът в селцето на болните е безкраен гуляй. Преди да стане убежище на прокажените, то било свърталище на развратници, където се стичали моряци от всякакви бои и вери — изглежда, жените бяха запазили някогашните си разпуснати нрави и досега. Прокажените не работеха на къра. Грижеха се само за едно лозе с американско грозде с ягодов аромат, виното от което ги държеше целогодишно в състояние на приятно опиянение. Основното занятие на прокажените беше да свирят на странни инструменти, намислени от тях самите — например арфи с окачени по струните безброй звънчета, — да пеят фалцетно, да боядисват яйца с мазки във всякакви цветове, като че всеки ден е Великден. Така, разнежени от сладостни мелодии, с гирлянди от жасмин около обезобразените лица, те забравяха света на хората, от които болестта им ги беше откъснала.